Умората по стените запълва всички празнини. Скърцаме заедно в тишината на Диляна Стоилова.

Александър Арнаудов

***
Времето издига сърцата ни до върхове – моето и твоето на едно.
Въздухът, който прониква в тях ги взривява на хиляди следи.
Намирам ги разпилени сред треви и малинови долини,
като капки кръв слели се в залезите си, право срещу времето.
Като стъпки подивели в страстите
на тяхната собствена смърт.

Код червен

Поглеждам през твоите очи -
лудостта ти е жена, която се разтваря във въображението ти 
в онази стая, където усмивката ѝ пада зад завесата. 
Сянката ѝ приближава към зениците и рисува оловни надежди в сърцето ти.
Тъмночервените ѝ устни чертаят целувки по съблечената ти кожа.
Неловко е,
но се припознавам в нея. 
Наслади се и после ела на себе си.

Конвулсии 

Тялото ми не спира да се гърчи под  
нестихващото, чисто насилие на отсъствието ти.

Привечер 

По тъжните улици
на този тъжен град,
където меланхолията пълзи навсякъде 
и тишината мирише на цигари и алкохол, 
а дъждът се стича по прозорците 
на тъжните домове, 
осветени от няколко улични лампи... 
Там, където всички са заклещени в примката на мрака и смело следват болките си оглеждайки се по повърхността на питието, опитвайки се да удавят душите си 
в тази празнина. 
Точно там, аз продължавам да дишам 
и да пиша 
заменила тъмнината с мастило,
празнотата с думи, 
които хапят устните ми 
при всеки опит да обясня душата си.
Чувствам ги в костите си, 
заседнали в мен между тъкани,
артерии и вени.
Болят винаги и в най-тъмното на нощта...

-

Някои нощи предизвикват сълзи,  
някои редове – също.
И това е достатъчно 
за да спася себе си.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024