Всички думи отдвана са казани и подредени. Нещо в нас се счупи. Мракът попива в косите ни с поезията на Диана Юсколова.

Александър Арнаудов

Закуска след Жак Превер

Той си тръгва - като в старата приказка
тихо,
без да пие кафе,
без да взема чадър и манто...
Само мислите ми го проследиха.
Имаше нещо смислено, но къде е то?
Той си тръгва - няма такава история.
Всички думи отдавна са казани
и подредени.
Под дъжда, под шума на листата,
под вятъра,
ще покрия лицето си с шепи,
а очите все пак ще оставя отворени.
И ще видя как той си отива в мъглата -
без да бърза,
защото е адски бесмислено.
Няма начин!
Не спирам да се надявам обаче
нещо в мен да се счупи,
нещо в него да плаче...

*

Този град е толкова загледан в себе си!
Влажният мрак попива в косите ми
и като счупена тротоарна плочка
се обръщам под чуждите стъпки.
Страхът е допълнителен цвят към черното.
Видя ли го, на кой клон увисна?
Страхът бил „онази долна смърт”? Не е вярно!
Вярно е, че от смърт ми  писна!
Покажи ми чудо – или не ми показвай,
все едно, ще го срещна на ъгъла,
в измръзналите пръсти на цигуларката,
които разправят за блясък и музика.
Това момиче свири фалшиво
и обвинява вятъра в кражба!
Но какво от това – отмини го.
И ти лъжеш понякога.
Но го правиш от жажда. 

Кратък монолог на мравката

Времето пъпли по хълма превито
под една сламка и едно зрънце жито
и си мисля, че мъничко си приличаме -
нито някого мразим, нито обичаме...
Все търкаляме натрошените грехове нагоре
и не се съгласяваме, нито спорим...
Дъждовете избодоха очите на лятото,
което отново не ме видя.
Реката тръгна да търси нов дом,
защото старият ѝ отесня.
Сред високите треви се мъча
някак да извървя правия път,
Не успявам. А Сизиф е плашило -
с него плаша децата,
ако решат да спят...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021