Горчилката в чашата на света не се превръща в лекарство. Храним вълците в невидимата небесна гора с мастилените облаци на Диана Юсколова.

*
Здравей, славейче, толкова се радваме да те видим!
Седни тук при нас, и дано да ти е удобно.
Изпей ни нещо, толкова хубав глас имаш.
Пее ти се, разбира се, просто не го знаеш,
нали за това всъщност са създадени славеите.
Хайде, пей, ти избери какво какво -
все ще измислиш подходяща мелодия.
За теб остава само да избереш
кой вълк да нахраниш,
в кой шаблон да се разтвориш.
Ние, разбира се, ще ръкопляскаме възторжено.
Ще сме учтива и благодарна публика.
Пееш прекрасно, славейче,
може би твърде силно,
но въпреки всичко, красиво е,
никой не може да отрече...

Денят свърши, славейче,
кадифен мрак пада в душите ни.
Твърде хубаво стана,
време е вече да те обесим.

*
Някой се удави в капката мастило,
с която написах три думи.
Сега те тежат върху белия лист,
а денят ми едва започва.
Някой поиска да каже нещо дълбоко,
мъдро, вярно и съвсем безполезно.
После размисли и премълча,
защото да премълчиш винаги е правилно.
Някой нахрани бездомната котка
и тя още повече заобича свободата си.
Дъжд изрони цветовете на златната ябълка
и не знам какво ще правим без нея...
Полупразната чаша изведнъж
взе, че стана полупълна.
Горчилката в нея обаче
така и не се превърна в лекарство.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024