Хората отлитат един от друг. Часовете валят. Смисълът се обеси в думите на Диана Юсколова.

Александър Арнаудов

*
По пясъка крачат чайки,
а хората отлитат един след друг...
В първия от първите дни имам време.
Може би даже все още го имам,
просто не знам къде съм го дянала.
В първата от първите нощи е тихо.
В първия от първите часове вали.
Трябва да се науча да крача по пясъка,
докато хората отлитат един след друг.

*
Усещам, че зимата ще ме изненада утре.
Студ ще влезе, времето ще замръзне в поза, сняг ще засипе очите ми.
Изведнъж ще се случи,
както винаги, в понеделник,
даже няма и да попита.
За седмица ще намрзя искрено
тежкото зимно палто и пуловера.
После внезапно ще заобичам
шала шапката и ръкавиците.
Накрая, знам, ще ми е все едно -
само някак си да вървят дните...
А те лекичко ще поскърцват на завоите,
гълъби ще пощят тротоарите сутрин,
цигарата ще дими в пепелника безчувствено,
а в жълтата киша ще има твърде много стъпки...
Ще мирише уютно на чай и недопечено ежедневие.
Дозата премерен фалш смело ще надвиша.
Светът утре ще е една чудесна графика...
С какво ли не свикваш ти,
дребна човешка душа!

*
Какво ти е, Есен? Днес си малко отнесена,
утаяват се край очите ти безпричинни тъги.
Светът се поклаща в относително равновесие -
нито има „сега”, нито беше „преди”.
Всяка дума изгуби лековитата сила
и увисна в пространството като билка на връв.
И загризаха спомени ъглите на нощите.
Смисълът се обеси. Замириса на кръв.
Замириса на студ и на страх, на безумие.
Отделиха се стъпки - някой някъде се завръща...
Какво ти е, Есен, днес си малко отнесена?
По-добре не ми казвай, и на мен ми е същото...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023