Денят е очукано детство, което е катастрафорило. Всеки пътник тръгва нанякъде, а релсите продължават в кръг. Пътят на поезията на Диана Юсколова е влакове, бесилки и чай.

Александър Арнаудов

*
Нещо малко, но много тежко
се е загнездило в теб –
чурулика сутрин, мърмори привечер,
но през цялото време е там.
Кой го знае откъде се е взело –
от отровния въздух,
от калта и счупения фенер,
от злия език на децата,
от гърбовете на хората,
от лицата им...
Вземаш всичко, слагаш го в голяма чаша
и го разбъркваш добре –
ето, имаш един добре объркан живот.
Не го разсипвай,
всяка отрова може да бъде лекарство,
всичко зависи от дозата.

*
“...чай ли да пия, или да се обеся?“
Денят е очукано детско локомотивче,
което отдавна си е изгубило вагоните.
Някой без да иска ще натисне копчето
и то ще се втурне по релсите в кръг.
Всичко ще бъде съвсем сериозно –
всяка една измислена гара,
въображаемия началник-влак
всеки пътник, тръгнал нанякъде,
всеки семафор, и всеки знак...

Ако не беше толкова сериозно,
можеше да е игра с неочакван край –
нямало релси и локомотивчета.
Имало бесилки. И много чай.

*
Четката, с която ме рисуваш
ме прави да изглеждам стара и свадлива. Уморена.
Или си прав, или е от светлината...
Всъщност, не съм такава.
Аз съм червеният кленов лист
върху грозната локва в средата на улицата.
Аз съм упоритата, задушлива мъгла,
без която ноември не е истински.
Аз съм студената капка дъжд,
от която трепериш...
Боите, с които ме рисуваш
ме правят мълчалива и бездумна.
Или си прав, или е от времето.
Лесно се мълчи, когато си нагазила
до колене в есента.
Трудно е отново да заговоря напролет...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022