Смъртта се пречупва под тялото на идващото и отминаващото. Времето издишва дъха ни след поредната забравена целувка. Диляна Стоилова пише за липсите и мрака зад завесите на светлината.

*

Името ми е ангел в сянката ти.
Мракът се огъва под корените на доброто. Толкова много добро,че злото се пръсва във всички посоки.
Душата ми е свят. Смърт и живот има в силата ѝ. Като капка божествена благост, влива се и излива измежду всички.
Път съм и след пропастта, където любовта ме води и разпокъсва дъното на ада. Изплувам от нощта, а тъмнината се отмества от сънищата.
Смъртта се пречупва под тялото ми.
Аз съм молитва!
И нещо повече от свят, от граница, от безкрайност...

Усещане за смърт

Нося те
в кървящите си паранои.
В безобидните депресии между осем и десет вечерта.
В излишното си напрежение и в опитите за поезия.
В нетърпението и
в горчивите сълзи на меланхолията.
В сърдечния си ритъм и във всичките си жизнени функции.
И това ако не е усещане за смърт, самоубийство или нещо подобно...

*
Тук си
Зазидал себе си във греховете ми. Нахално вмъкнал се във паметта ми и в парфюма, и в цялата ми чистота.
И в приливите на града, и в извивките на късния следобед.
Облякъл светлина, любов, душа.
Тук си и сега, и напред във времето .
И в Очите ми...

О, очите ми, те не знаят смърт.
И устните ми, все още млади са .
А между тях трепериш ти.

*

Тихият ми свят кротко се е затворил в стаята.
Драска по въздуха, крие се във всеки ъгъл, събаря кървящите меланхолии от рафтовете.
Изхвърля смачканите спомени в кошчето за боклук.
Размазва грима ми, издишва дъха ми, източва кипежа от вените ми
Водим дискусии преди да заспя...

Така умира душата – в неоправения ъгъл на живота, зад спуснатите завеси на светлината, под прожекторите на всичките си печали.
Бавно
Без право на бис

*

В живота има срещи и посоки.
Има и слънца, и усмихнати пътища.
И спомени, които болят.
И тръгваме
все по-навътре в илюзията за безкрайност.
Две самотни точки затварят пространството на самотата.
И няма как това пространство от тъга,
да се усмихне с устните на лятото.

*
И винаги оставаме сами
през нашето лято, в късната есен,
в тишината на ежедневието ни.
В усмивките и в смеха,
който остава да диша по лицата ни.
Сами
и в най-уморените ни мълчания,
плуващи в съзнанията
с отчупени криле и пришити ореоли.
Следим всяка следваща крачка
до празниците,
до забравените ни целувки,
до последните ни срещи.
И толкова много самота,
че пак да започнем отначало
с чисти намерения
и с липси помежду ни...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023