Натискаме газта на въображението и светът губи очертания. Срещаме живота в насрещното по пътя към смъртта. Диана Саватева ампутира езика на думите, докато денят се разтваря в тъмнина.

Днес отрязаха езика на глаголите
обезцветиха епитетите обезсмислиха усилията
на няколко словесни поколения
оставиха всички мързеливи алчни и надменни
предлози да фантазират че са думи
Не успях да промълвя да въздъхна
Прибрах се пълзешком у дома Не използвах
асансьор не включих електричеството
не направих нищо което да подскаже
че живея 2022 години след Христа 
Казах си на ум молитва, която безименна жена
би изрекла преди 2022 години 
Оставих деня да се разтвори в тъмнината
после сенките да го съберат отново
И разбрах с какво ще го запомня 
Днес 
един художник ми подари 
недовършена картина

Докато пътувам
подреждам живота си
отзад напред
Детството е толкова близо
че усещам всички болки
на израстването

Докато пътувам
слепи мисли се размазват 
върху предното стъкло 
без право на възкръсване
Не тъгувам по тях
Заличаването на излишното
е по-трудно от създаването

Докато пътувам
си представям как показвам 
света на майка ми 
през дисплея на телефона
Така заедно ходим на театър
срещаме се с хора 
пръснати по недостъпни места 
празнуваме рождени дни

Докато пътувам
в скута ми има храна
не изпитвам глад
храня се с мисълта
че някой я е приготвил

Докато пътувам
натискам газта на въображението
Образите излизат от очертанията си
лицата се деформират
Край пътя 
няма минувачи и дървета
Всичко се слива в една картина
В нея нищо не е чуждо
и нищо не е познато
Всичко е мое
но не мога да го рамкирам
да го закача на стената
да го превърна в притежание
Притежавам го
докато пътувам

Докато пътувам 
разгръщам книги
Не ги чета
Само усещам плътта им
Тези, които съм чела
сами ме отвеждат 
към моите страници
Тези които предстоят
ми хвърлят стръв с вкусни думи
Няма да ги прочета в това пътуване
Но в следващите – сигурно

Докато пътувам 
извиквам гледки от други пътувания
Така край мен се настаняват
сергии с ябълки, мед и сирене
отвесни скали
спокойни реки
отдавна живели и бъдещи хора
Никога няма да са заедно
Освен в моето съзнание
докато пътувам

Докато пътувам 
животът кара в насрещното
на дълги светлини

Толкова често прибираш тялото си
кухо, кънтящо отвътре 
Всички думи, попити през деня, 
се търкалят в теб
Не успяваш да ги укротиш,
да ги подредиш
Подредени губят силата си
Гледаш го отстрани
Ако го видиш случайно на улицата 
няма да познаеш, че е твоето
Отчуждили сте се спасително
То е поемало 
ударите отровата ужилванията
затова едва пристъпва –
каторжник, понесъл целия ден
А душата тича пред него 
лека като сутрин

Да откриваш други светове 
е отключване на следващи животи
Докато съзнаваш това, 
толкова дълбоко си потънал
в сегашния си свят
Въздухът като бетон е стегнал
ходилата и всяка стъпка е откъсване
на плът
Да откриваш други светове 
защото този в който сме родени е 
нищожна сфера, от блъскане в стените
истинският цвят на мислите ни 
е удавен в синини
Синьо от съсирена кръв 
и пламналият ирис 
са от различни палитри
Макар и на един и същ художник

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024