Тишината на вятъра съблича нощта. Облаци засядат в гърлото на града. Диана Юсколова пише дръзко за желанията на отминаващото лято.

*
Бяла страница - никому нищо.
В полунощ плаче птица.
За какво са ти всички спомени?
Пълна кошница пепелища.
При прахта - прах, път за никъде,
алени платна в хоризонта...
Затвори шкафа, отвори прозорец.
Слизат облаци. Няма нищо.

*
какво искам от лятото
не чак толкова горещи дни,
не чак толкова кратки нощи,
трайни спомени,
никакви сънища,
тишината на морето,
тишината на вятъра,
тишината на времето
и още малко време...
какво иска лятото от мен
нещо сладко и сочно,
нещо младо и здраво,
нещо смело и дръзко,
нещо, което нямам
не знам

*
Дълбоко в гърлото на града съм заседнала
с моята смешна любов към дървета и розови храсти,
към треви и цветя,
и зелените феи в тях,
с моята тежка ненавист към тълпи и безсмислени шумове,
към ярки светлини, бързащи хора
и липсата на време в тях,
с моята кротка зависимост от ъгли и кръстовища,
малки улици, вътрешни дворове
и парчетата тишина в тях...
С всичките ми претенции, мании и нетолерантност -
цял живот съм такава, каквато съм...
Градът сутрин кашля.
В очите му пълзят облаци.
Днес е денят, в който пак ще вали.
Дълбоко в гърлото на този град съм заседнала.
Нищо не е окончателно на този свят, нали?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023