Пустинята на дните се превръща в музика. Кръвта ни изтича по паважа на въображаеми пътеки. Тръгваме си по тъмно като вятъра – в поезията на Диана Димитрова.

Александър Арнаудов

*
искам да съм куче на централни софийски гробища
или поне мъртва от шест месеца
толкова е цветно
спокойно
коремите са сити
душите свободни
но простете тези мисли
работете
работете
събирайте
трупайте
купувайте
аз само минавам да ви кажа колко сте тъпи

*
слушам Above на Mad Season
албум пълен с емоции
с глас и китари излизащи от нечии сърца и ръце
сигурно и аз щях да умра млада ако бях станала музикант
най-чистата и съкровена мечта която някога съм имала
да кървя
до последната капка

исках да пиша за теб
но ти дадох всички неизговорени думи
за да си съчиниш бъдеще в което да ти е топло
защото кръвта ми изтича по паважа на въображаемата пътека която прокарвам към теб
няма да ми стигне за сбогом
и този път вместо косите
ще отрежа крилата си
за да се превърна в перце за китара
и още една
и още една...

един ден ще целуна струните
и ще вляза в душата ти
като музика

*
не съм ти вързана в кърпа
джакомо
храната ти за из път
не съм глуповатото ти куче
казанова
пропастта до левия ти крак
съм светлото ново начало
с теб или без теб

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021