Възела на настоящето се затяга около гърлото ни. Топим се и крещим в ехото на тишината, която Диана Димитрова и Павел Павлов обхващат в своите стихове.

*
стопявам се крещейки
крещейки съм проекция
танцувам в ехото на тишината
параноик съм от известно време
и огън в лабиринта си не паля
а ти си холограма на небе
мутирало до кърваво червено
експеримент любов
алхимия на цялата неписана поезия
и малко басов ритъм
за разкош

*
обесен на дървото на живота
обхващаш всичките посоки на света
без поглед
и слагам точка
вместо бог
на цялото ти земно съществуване
и вдишвайки погром
сълзите ги издишвам на скални късове ехиден смях
прибоят дави мидите и рибите
обръща хоризонта във отвес
затягам възела на настоящето
но все едно
защото дюните не са убежище
а кармата се плаща кещ

*
сънят ми е клопка в която заспивам без теб
наяве изключваш командното дишане
безсъзна(ние)
миришеш на асфалт
затваряш очите ми с твърда длан
камъкът в гърдите ти се пука
земетресе(ние)
бездната се пълни с кръв
пълзяща по бедрата на вулканите
белият ми дроб е облак
издишвам те
а на шосето с мен умира черна котка

сънят ми е клопка в която заспивам до теб

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021