Спомените стоят в дъното на човека. Небето ни погреба, за да останем в сянката си. Потъваме заедно с всяко докосване на Десислава Славова.

Александър Арнаудов

любовта през погледа на трима

единият винаги е сляп
другият винаги е изгубен

а третият се опитва
да бъде щастлив и да обича
макар и винаги да убива себе си

*
спомените ни са
побрани в едно писмо
което стои в дъното
на чекмеждето
и ме е страх да ти го изпратя

спомените ни са
между чашите с кафе
усмивките, прегръдките и сълзите

спомените ни са думи
които съм ти написала
и стоят между теб и мен
като нож забит в болката

спомените ни изоставиха себе си
и сега приличат на нас - хора без човешка плът

черна сянка на небето

аз и ти бяхме причината
да убием себе си

небето ни погреба

*

страхувам се от хаоса
страхувам се от отхвърляне
страхувам се от сбогувания
страхувам се от изгреви и залези
страхувам се от липсата ти

но най-много се страхувам
от това че отсъствам от себе си

*

"часовете капят върху пода" - А. Далчев ("Ти познаваш този миг")

слънцето прорязва
сенките на телата ни
вплетени дълбоко
в лъжи от истина

боли че се нямаме
и никога няма
да разберем
чия роля играем

всяко докосване
ни превръща в
стъкла от мъгла
и загубени възможности

кожата ми е памет
без спомени

потъваме заедно

а часовете капят върху пода

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021