Зимата има много лица и всичките са наши. Сизифовият камък на сърцето тежи единствено на своето място – в новите стихове на Деси Цветкова и декадентската Ватикана на Нова асоциална поезия.

Две лица

Като аскетичен
отшелник,
зимата 
скромна красота
раздава,
оголени дървета,
студ
и черна пръст. 
Но облече ли бялата премяна,
снегът блести 
като наметалото на Папата 
от балкона във
Ватикана.

Синтез

И две-три думи стигат
дълбочината 
на усещането
да изваят.

Но многословни днес
сме ние,
говорим,
без да слушаме.

Две-три думи стигат...
до когото трябва.

Пирамидата

Небето
е триъгълник
днес,
през прозореца.
В единия ъгъл
е моят поглед,
във втория
са се наредили
протегнати 
приятелски ръце,
в облаците.
В третия Бог гледа,
с окото си,
скритото Слънце.

МалоВеличие

Има едни такива дни,
стоиш си в раковината,
мислиш си, че се движиш, 
че преместваш Сизифов камък...
Че като се скриеш,
никой няма да забележи
колко си малък.
Така си е...
Само когато крилете си, 
закърнели от неупотреба,
разтвориш,
ще усетиш наистина 
колко си малък...
Молекула от тялото
на Вселената.

Да променя миналото

Само ако знаех,
щях да посадя 
две капки кристал,
днес да виждам по-ясно хората.
Ако знаех,
щях да изпратя две сиви врабчета,
пред прозореца ти
да изгонят облаците.
Само ако знаех,
щях да отгледам
онази малка синеока лисичка,
която ме гледаше вечер от храста.
Ако знаех,
вместо писма, 
бели речни камъчета 
щях да ти пиша,
да съградят стая 
в душата ти.
Ако знаех само,
щях още тогава
да ти покажа,
че не си сам.

Стих за Икар

Баща ми не се казва Дедал,
и аз не изпробвам
крилете от тръстика,
но сянката на разперените ми ръце лети...

Докосване до Бога...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022