Милиони очи пускат корени на брега на времето. Нещо диво плува в мраморни сънища и мисли. Думите на Десислава Цветкова укротяват поезията и дългите ѝ лилави сенки.

Укротяване

Потропват с копита
лилавите сенки
на твоите думи.
Аз им разресвам
гривата,
те цвилят от кеф.
Опитвам се
да се задържа
на седлото...
Винаги има
нещо диво,
полу-човек,
полу-мустанг...

Добре, 
че съм 
хванала
юздите 
за мънистата...


На брега на времето

Пристъпвах по мраморни сънища,
по белите птичи следи.
Дишах с мокри хриле,
избягах от мътните.
На гърба ми 
закърняха крилете,
трансформираха се на перки
сред жива вода.
Поникна ми грива,
а опашката ми израсна в пръстта.
На корените
вкуса усетих,
на семената виждах мислите.
Все жива бях.
Каквото и да имаше в реката,
на сала с мене се качи.
Когато всички думи полетяха,
ав вече имах милион очи.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022