Предопределени сме да просрочим началото и края на всяка любов. Лъчите се протягат към лицето на света. Новите стихове на Десислава Цветкова ни учат, че надалеч от пясъчните ни дворци животът е повече от изкуство.

*
На хълма
събират се 
гарвани.
Броят си подвизите.
Кой колко души е превел към отвъдното.
Долу бели гълъби
на площада,
Пратеници на Светия Дух.
Балансът на вселената
се възстановява...

Предопределеност

Търся те 
в белите прозорци
на бъдещето.
Надничам
с бинокъл.
Проверих
в складовете на времето.
По пътищата...
Всяка четириизмерна клетка,
всеки евентуален мираж.
Любовта няма срокове.
Тя всъщност 
е обемна.
Така ще продължа
процесът е важен.
Все някога ще се намерим,
в някое звено,
в някоя проекция на миналото,
в огледалния свят.
Ще се прегъне пространственият континуум,
в точка едно,
и пак ще се окажем 
с теб
в началото.

Всички пътища ще ни съберат.

*
Учеха ги да се усмихват.
Да бродират пижами.
Да сервират аперитив.
Да чакат вкъщи.
Да плуват синхронно.
Да носят ефирни рокли.
Да стъпват тихо, като с пантофи.
Да имат представа от всичко.
Да крият мнението си.
Да не чувстват.

След много години
разбраха,
че животът е повече от изкуство,
че те не знаеха
как да живеят.

*
Тези, които строят
пясъчни дворци
в пустинята…
Всеки ден.
После
вятърът ги събира на дюни.
И следи няма от тях...
И така до безкрая...
Виждам черни скали,
седимент,
по тях живот няма.
Даже слънцето не достига до тях.
И мирише на болка,
на изгубени светофари,
на пречупени в перспективата мостове,
на безлюдни гари...
Сякаш светът няма лице, 
само обръч
от стонове.
И после някакъв сюрреалистичен лъч
се протяга,
хващам се за него
и се връщам към светлината.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022