Империите на деството загиват отвъд. Москва не вярва на сълзи, а светът в себе си – в най-новите стихове на Олег Денисиус.

Александър Арнаудов

*

концепциите се погребаха в значенията си
сред порой заблуден в пожара на жалките зрелища
словесна разпиляна вселена взривена утроба
с аритмична идея плебеите увлича в удобство
почти сме човеци но все подчовечна природа
ни връща към средата в дискомфорта
на сигурна прегръдка от чугун

Взривени съзвездия в симфония на траурни камбани
и другост измамна от непотребни парцали на младост
екзекуция ражда покръстена страст
двигател естествен за слепи прозорци
засяти сме в мили кошмари

градът на топлото детство загина съвкуплен
с ласките на самолетите вали анхедония
сред вечната неслучила се пролет
приключили разбити отражения

империи опожарени разсипани крепости бездомни народи
децата никога не ще заспят в изгнили локви лицемерие
зората е скрита на запад излъгани изгреви тъкачи прашасали
сърдито тъкат за упокоя на спящото семе
светът не повярва в себе си

Вътрешно горене

Изливам непристойното от себе си
ненатрапчиво в множеството
на невъзможен порядък отходен канал
на минало с доказателствена гама от
посредствени фрагменти. 

Оспелявам за важното бълвам неясни кодове
в застой измервам се в плюс безкрайна работа
и минус на безкрайни угризения изпуснал опашката
на разгръщащата се стълба.

Аз съм княз и всички привидения са ми братя
Илюзорните Жулиети са изобразителни
изкуствености от неизвестен автор 
преди новата ера на изгубената цялост - 
корозирал щит срещу фалангите на тленното.

Окаяните дни под чертата на духа където
тъгуването е пренаселена игра на подмяната
удавяне в емоциите на вътрешно горене.
Аритмия, в която всяка кула пада
под различен език всяко чувство приключва 
в айсберга на унизителното примирение.

Нашият романс изпят е зад пердето на епохите.
Легенда за хвърчащото добро отлита 
при епитафията на вярата и прътът в колелото само 
преобръща каруцата на поколенията
зад нас стоят велики митове.

Крепя се на пясъчни възгледи
какофония празнуваща вливането на реката на рождението
в морето на тъмна материя  
разполагаме с нищо повече от повторения на потенцията 
помъкнали гладкия камък на вдишването 
към невидимата пирамида на въображаемия покой.

Лилавият изгрев не идва,
сезоните сливат се в никой.

Контрапортрет на Олег Денисиус

"...но се събуждам и разбирам - държал съм собствените си пръсти" - Хьолдерлин

I.

остаряло дете сред циничните шумове 
е отрекло живота с Рубикона на думите
и очите са бездни на очакване нямо
тук невинен да бъдеш е молитва за срам
и светът след потопа цветовете изгуби
щом чукът философства по пречупени скули
осъзнаваш че времето задушава целта 
и изграждайки себе си
се изграждаш от прах 

II.
не знаех що души в ума ми съществуват
и колко ще загинат в лиричната заблуда
копнежите за Лаура топят се на хартия
и всички въжделения наяве са nihil
трънливата корона затегна се и смачка ме
часовници на минало отмерват бавно крачките
и цялата романтика издъхваща разстреляна
загърнах в светъл плащ
с трепереща увереност.

III.
като спиртно вещество ме изпиваше светът
зад собствени стени в отровна благодат
сред странстване и болка на чезнещия мир
на общия кошмар в несбъднатото ние
историята оставя само паметни пробойни
във пролетни ениди на оставени народи
стената се разбива но само щом оставим
под нейните отломки същността ни

IV.
далеч от себе си във вечната чужбина
съзрявам грозотата на годините
и виждам всички кули вавилонски
са кулите от слоновите кости
снаряден марш в нарочни повторения
безкрай вериги неродени поколения
линеят в опустели градове
където утре ще пребъде Картаген

V.
човек стои на пренебрегнатия бряг
разтворил се във вековете на съня
оказва се животът и смъртта ни
били са във отпуснатите длани

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023