Подпираме се на изминалия си живот. Истината е натрошеното в нас. Думите на Даяна Чобанова порязват всеки неспособен на любов.

Александър Арнаудов

Подпирах се на перваза на онзи прозорец и наблюдавах колите, които минаваха по магистралата, докато лактите ми не изтръпнаха напълно. Има едни определени моменти в живота, поне в моя живот, в които очите ми така се препълват със сълзи, че гледам, а не виждам нищо, като в мараня, сякаш съм в пустиня. Но понеже става дума за мен, разбира се, впрягам цялата сила, на която се смятам способна и се сдържам да не прелея, като преглъщам сълзите си. Сълзите, които съм преглътнала до тук, може би се равняват на количеството водка, която изпива един средностатистически руснак в живота си. А може би, се равнява на това, погълнато не от един, а от поне трима. Истината е, че не съм се замисляла много. Просто съм преглъщала. В тези моменти счупеното и натрошеното в мене, няма какво да го захаросвам, пък и защо да го неглижирам - доста боли. Понякога ми се приисква да се появи някой и да ме прегърне, ама така здраво да ме прегърне, че всичкото счупено и изпотрошено в мене, да се събере обратно. Да стане, както се казва, пак цяло. Но истината е, че това няма как да се случи, защото то си е…ами, счупено! Няма как да е отново, като ново! Когато нещо човешко се счупи, хиляди пъти съм твърдяла, няма как да се залепи, нито с прегръдка, нито с плюнка, нито с шибано C-200, нито с проклето, разтопено злато. Всички ние, ежедневно правим избори, с които ни се налага да живеем. Друг път пък, изборите са нечии други, а за нас остават само последствията от тях. И това умее да е доста тъжно, знам. Но ще ви издам една малка тайна. Никой избор, независимо наш или чужд, не бива да е по-голям от следващата ни надежда и никога, ама никога не трябва да позволяваме счупените в нас парчета да режат и порязват някой, който се опитва да ни обича, без значение колко неспособни на любов се чувстваме ние.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023