Даниел Маргнов - Изпадане от реалното
Казвам се Даниел Маргнов и съм психолог, като активно се занимавам с консултиране и лайф коучинг. Създател съм на платформата за себепознание evdemon.bg, където, освен статии на психологическа тема, публикувам и авторски разкази. Имам публикации в някои сайтове, както и разказ, поместен в сборника "Измерение Х" на издателство „Библиотека България“.
изпадане от реалното
или
микровселената на един
СУПЕРМАРКЕТ
Дните в края на октомври — със своите разпадащи се спомени за едно отминало лято, със своите меланхолии, но от онези приятните, дето приличат повече на студа, когато си завит под одеяло, със своите разпиляващи се листа и лица, все още потъмнели от меланина на жегите.
Слънцето през тези дни е по-оранжево, издуто като натежал слънчоглед, от който всеки иска да изчопли и последните семена топлина. А градските паркове и булеварди подканват за последна разходка — сякаш на всяка цена, сякаш не зима, а ледников период очаква да ни връхлети, чийто край не бихме доживели.
Разтворил съм се в идеята за този ден, за неговата предварително очаквана сладникавост, за представата за някаква изнамерена насила артистичност из клишетата за всичко, което съдържа софийската есен. Нужна ми е само бутилка студена ко̀ла, защото какво е една реклама за удоволствието от очакваното без своя червен етикет?
Фотоклетката засича движението ми и плексигласовите врати ме допускат в една по-друга реалност. Тук слънцето е заменено с флуоресцентния хлад на артифициалното, а всяко съществуване носи своето наименование и съдържание. Тук естеството на нещата е по-конкретно, хаосът на битието е опитомен между етикети и цени, а жуженето на хладилните витрини подсказва, че нещо от тази страна на нещата е по-особено.
Подминавам жената с кучешко лице, дето си вре носа във витрината със сладолед. С тая муцуна души като хрътка, а косата ѝ виси на расти, като козина на някой пес. После виждам как от ъгъла с боб в консерва и едросмлени лютеници ме наблюдават очите на друга, по-ниска дама, дето си крие достойнството между страниците на брошурата с текущи промоции. Лицето ѝ е някак наопаки, а тая гримаса дали е на отчаян човек или усмивка на някакъв безумец?
Тия хора с техните пазарски мечтания и продуктите дето само искат да ги пипнат, да ги подържат в ръцете си, а после да ги върнат по рафтовете. Накрая да поискат 100 г имитиращ продукт (колкото само за домата), а жената зад витрината да се хили цинично и да им направи забележка, че това е прекалено малко, но от нея да мине. Бедността да се изхлузи из ръкавите им, да се разпльока на пода и да се размирише на развалено яйце.
— Служител за щанд “квази-храни”, да вземе моп и торбата с безчувствия.
Спирам пред мъж, прекалено висок, с прекалено дълги крайници, подир който мирише на фасове.
— Прощавайте, можем ли да се разминем?
А лицето се спуска от някъде, умореният поглед оглежда наоколо, като че така и не ме забелязва. После ръцете се раздвижват, след тях и туловището, а подир него краката и мъжът постепенно потъва някъде из сенките на витрините с охладени меса.
— Пазете се, пазете се! — пищи глас от някъде зад мен. — Та аз съм с количка!
Обръщам се и бабичка със сива коса и мустак заплашва реда на тая реалност. Жената с кучешко лице възмутено се дръпва, прегръщайки няколко кутии сладолед. Онази другата надзърта в количката, като че търси нещо, което е изгубила, и леко се подхилква, а бабичката профучава и етикети и брошури летят покрай нея. Подминава и мене, ала внезапно се спира след миг.
— Съжалявам, простете! — изписква стъписана и гледа нагоре. От някъде там, в небесата от тръби и свистения, се спуска главата. Оглежда бабичката, оглежда количката, която е минала през прекалено дългия крак, отдъхва с досада и отново се скрива.
Бабичката стига до касите. След нея и аз. Заварвам я да се тюхка, че едната не работи, а на другата е застанал някакъв човек с дебело тяло, дебело лице, крака и ръце. Всички го познават и е ясно, че той пазарува само с купони — взел е от всичко по много и от няколко дни обитава тая пазарска колона.
Касиерката пред него сканира, без да гледа никъде конкретно. Движи си ръката по инерция — след тия дни и нощи с тоя човек и дебелото му тяло, очите ѝ са изсъхнали като ония смокини от миналата седмица, дето ги оставят най-отгоре, та някой да се излъже да ги вземе.
Зад мен е онази, с лицето наопаки, а зад нея другата с растите и муцуната на куче.
— Докога ще чакам тука? — виква бабичката. — Айде да се маха вече! Тая каса не е само за един!
— То и ти си с цяла количка — джафка жената отзад мене. — Аз тука за един сладолед, дето вече се стопи, тепърва теб ще чакам!
Опъката започна да се смее и разбрах, че не е отчаяна. Смя се, смя се, пък накрая млъкна, а лицето ѝ остана в някаква крива усмивка. Високият мъж, явно също стигнал до касите, само се надвеси въпросително. Миризмата на фасове слезе с него и ни напълни носовете, докато ни оглежда внимателно.
— Заповядайте на тая каса! — викна друга касиерка. Никой не реагира, затова отидох аз. Внезапно след мен се наредиха и другите.
Касиерката ми сканира ко̀лата. Слиса се от нещо на монитора и викна:
— Управител, управител! Системата блокира!
— Е край, сладоледът ми замина! — изръмжа жената-куче отзад мен. Оная до нея се разхили толкова силно, че лампите запремигваха. Високият мъж отново смъкна лице, огледа касата, въздъхна и се скри между алеите, явно отказал се от своята покупка. Касиерката почервеня, поду се и лицето ѝ се спука.
— Но това е безобразие! — викна бабичката от някъде назад.
Жената-куче започна да вие, а като спря, се завъртя и си изсипа кошницата на пода. Кутиите със сладолед започнаха да се пукат като презрели дини и навсякъде се разхвърча какаова маса. Човекът с дебелото тяло от съседната каса, като видя тая сцена, нещо се размърда, засили се и без да каже нищо, се метна в сладоледа и започна да се въргаля и да грухти.
Ниската баба с количката се възползва от суматохата, изблъска ме настрани и започна сама да си сканира продуктите. Управителката дойде, слисано се дръпна към мен, хвана ме за ръката и прошепна:
— Тука ние ли сме лудите?
А онази, която се смееше, като видя, че си е изпуснала реда, отново се оцъкли, приближи се до нас и ни рече:
— Знаете ли как се излиза от тука, че аз съм забравила?
После се разхили, взе ми ко̀лата от ръката и си я изля върху главата.
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024