Търсим светлинки живот в очите си. Мразим бремето на собственото си съществуване. Скачаме от трамвая в движение в стиховете на Палми Ранчев.

Александър Арнаудов

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Трепери момичето. Болно е. Или много уплашено.
От часове стои на ъгъла. От едната страна вият
арабски ветрове. Вонят на спарена стая с петдесет
обитатели. От другата се чуват остри абисински
и факултетски крясъци на висшо образован катун.
„Мария Луиза“ се носи по триолите на виенски валс.
На ъглите се събира с миазми от арабска пустиня.
Откъм „Симеон“ звънтенето на саби и бойни пики
се смесва с лига от фалцета на Азис. Тя трепери.
И макар да не е учила „Аз съм българче, обичам...“,
съществуването й още свързва отделните редове

ОБЕЩАНИЕ

Дядо и баба вървят със ситни крачки.
Хванати за ръце. Гледат пред себе си.
В очите на двамата – светлинки живот.
И крехко желание да са един до друг.
Заедно през целият ден. И следващия.
Тя, милата, знае от малка къде отива.
Той е обещал никога да не се страхува.

НЕ ИЗДЪРЖАМ

Не смея да го погледна в очите.
Ако го погледна, ще изкрещи:
Смали се. Не – запали се. Изгори
за секунда. Няма да го поглеждам.
Стращно замириса на кръв.
На раззината паст. На зъби, които
се впиват в плът. Не издържам.
Ще скоча от трамвая в движение.

ТЕЗИ ХОРА

Има ли някой по-лош от човек,
управляващ други човеци.
С юзда. Безмилостен камшик.
Използва ги често. Или рядко.
Пречи на впрегнатите да проумеят:
теглят и мразят бремето
на собственото съществуване.
Докато се оглеждат... Без път...
Един до друг... Не са заедно!...
Не са добри!... Не се обичат!...
Не казват истината: Кой е този?...
Кои са хората?... Колко са?...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021