Манастирът виси окачен на дърво. Тишината пищи сломена. Дланите ни залепват за молитвата на Божидар Пангелов.

Александър Арнаудов

рожен

на сухо дърво окачен
виси манастирът

и се извива път
подобно змия
с опашката си нагоре
чуваш ли онзи вик
на скалите
тишината пищи
сломена
от всичките думи
от грохота на щурците
от кръвта във вените
никога нищо не съм разбирал
залепнали дланите
и три пръста
над пръст

Есента

Есен.
Утрото се изтръгва
между болни
листа, които това лято
доведе.
Небето остана
на процепи.
Жълтите лампи
сред тъмни дървета.
Есен е.
Бавно, надолу
след чистия дъжд -
приютени.

синьо

и не до вечност предначертаното случайно ще се случва
а до вик
нечут и чист и слово изречено което ще E
за да приюти отронените в лятото зърна
свещенодействат слънчеви петна в отблясъците
на водата по тавана
в синьо

Есенна поличба

В миг,
когато и денят
се свива,
и слънцето замира
в сгъвката на планината,
изригва тихо
есенният пламък от
нивята,
където гарванът
е само,
пръстите на оран.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023