Звярът идва, разпнат в снега. Погледът му, пълен с огън и кръв, погребва зимата и боговете. Той е серотонин и вечно детство в поезията на Боряна Богданова.

***

Те влизат в дома им със сухи езици
и влажно между пръстите.
Под обувките им – хляб и сол
колкото човечество и милостта му.
От небето вали всичко останало освен сняг,
под който можеш да се скриеш.
Детето извръща глава към тях
и се изправя от земята,
гръбнакът му изпуква като стъклено топче,
хвърлено върху камък.
Приближава се до най-високия
и без да отрязва поглед от калните му очи,
протяга ръце, в които стиска ризата на баща си,
и прошепва:
Кръвта излиза най-лесно със студена вода.

Серотонин

майка ми боса в края на лятото
се протяга на пръсти да хване морето –
ето, има как детството
да оцелее

Прометей

Ти, който направи от мене в очите на хората звяр
Ти, заради когото пазя крилата си да те стигна
Ти, чиято кръв не разпознава боговете под езика ми
Ти, на когото разчитам да ме чакаш на скалата, за да се нахраня
Ти, който си вечен като черния ти дроб, като болката сте
Ти, когото разпънаха по-рано и за по-дълго от Христос
Ти, който направи от огнището дом –
Идвам

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024