Сърцето е орех, който светът чупи с хирургическа точност. Адът се размива в сиви нюанси безвремие. Думите валят като снежинки над лунапарка на детството в безкрайния кръговрат на Борислав Стоянов.

***
В най-дългите дни,
се разхождам под сводовете от листа и цветове
на градските липи и вдишвам ароматите на лятото.
А някъде между небцето и върха на скалпа ми, 
тревожно се прокрадва мисълта за края му,
неканена и нежелана, 
за да заяви цикличността на всяко съществуване.
Пренасям се във детството
и втората ми мисъл е за лунапарк..
Животът ми е еклектична въртележка
от проблясващи за миг и бързо чезнещи моменти,
светулки в мрака.
Калейдоскоп от мисли, чувства, състояния,
разбъркващи се в най-неочаквани комбинации,
но никога случайни,
никога несъзнавани.
Нови реалии върху останките на миналото.
Движение, еволюция, ентропия...
В безкраен кръговрат.

***
Cърцето ми е орех.
Не чупи обвивката му
с хладно безразличие,
а бавно и внимателно,
с хирургична точност,
прокарай скалпела на прелъстителката
през невронните му мрежи,
и разтвори с нежните си пръсти,
каменнaта му черупка
и не забравяй за упойката
на най-прекрасната целувка,
сладостна награда
за усърдието ми да те опозная
и опитомя за кратък миг наслада.
А после, нека да настъпи адът
или пък раят да се прояви
в божествено-необясним порядък...

***
Бели снежинки
върху белоцветните вишни,
размиват черното на душата ми
в сиви нюанси безвремие.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024