Питаме осите за миризмата на смокините. Опитваме се да обелим морето като плод. Накрая остава само костилката – сърцето на Боряна Богданова.

Александър Арнаудов

Созополски етюди

„задължителен мутализъм“
за миризмата на смокините в Созопол
питайте осата
*
пяна по устата на вълните –
баща ми измива лицето си
и започва да се бръсне
*
главата на корморана
стърчи в морето –
черна дръжка на чадър

Солта в окото

Опитваш се да обелиш морето като плод,
да стигнеш до костилката му,
да надникнеш в окото на света.
Захапваш го за бедрото – сокът му е солен
и пълзи по брадичката ти, пада в ръцете ти.
Пръстите залепват ли ти, докато гребеш?
Умиваш лицето си с глада на морето.
Стигнеш ли навътре, осъзнаваш,
че всеки камък в него ще те надживее,
че то е онова, което завинаги те притежава.
Водата облизва опитите да я подчиниш.
Тук си или да се удавиш, или за да се запознаеш
с призраците му и с тези в теб.
Чайката, кацнала на кея, кълве свирепо зрънчо,
преди да продължи нататък.
Никога по-жалостно не си искала крилете ѝ
и тишината в теб се къса.
Обръщаш се по гръб, загребваш към чадърите.
Морето
Морето
Морето храни ли се със страха ти,
за да оцелее?
Костилката присяда в гърлото ти,
станала си малка от умора,
но брегът и този път се умилява от живота ти
и си те прибира вкъщи.
А морето – както с толкова неща по пътя ти –
го изоставяш.
До следващото лято –
тогава всичко започва отначало.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024