Светът захапва сърцето на времето. Измерваме го с удари, когато забравим смелостта на спомена. Човекът е помещение, в което витае поезията на Боряна Богданова.

Брошка

Кракът ми не ме слуша, казваше баба ми
и го сочеше, сякаш беше неин внук –
аз го поглеждах като брат, когото съм нямала.
После ѝ помагах да седне, прибирах го до тялото ѝ
и я оставях да бъде умряла.
Ръцете ми миришеха на мента,
от крема, с който си мажеше лицето;
ето – казвах си – кожата не е най-страшната вещ на света.
После излизах от къщата, чужда като белег,
за да търся други като мен, които вече нямат някого,
но не ги боли,
с твоите думи в устата ми:
Смелостта ми, дете, е брошка за спомен.

помещение

стомахът е голям колкото два юмрука
сърцето колкото един
вярвам че човекът се измерва с нещо повече
от ръка приготвена за удар
човекът е по-скоро помещение
в което някой постоянно се разхожда
чакам да разбера какво ще свърши
искам да видя дали след като изплюе 
костилката на черешата
от нея нещо ще порасне


58

сърцето си го познаваш и сама
разбираш кога някой ще се върне за него
преди да сложи пръста си на спусъка
кръвта е снизходителна към теб
за това време всичко може да се случи
да се влюбиш в някого
да те ухапе куче
да те ухапе светът
да си тръгнеш навреме
или да не успееш
като малка хапех ръцете си
понеже нямаше друга дума
за да видя стъпките от зъби по кожата си
сега съм по-внимателна
и поглеждам всяка война първо в очите

петдесет и осем секунди
и хората са жестоки
но ти продължаваш да питаш всяко дете
какъв ще станеш като пораснеш

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022