Зимата не е съществувала. Детството е окосено. Страхуваме се от прошката на времето в текстовете на Боряна Богданова.

Александър Арнаудов

Утешително

Чакай да ти махна първо костите на рибата –
казваше майка ми, запретваше ръкави
и започваше да рови в мазната плът 
с дългите си като клони на бреза пръсти.
Докато аз наблюдавах, без да мигам,
как отскубваше всяка кост, както се изважда стрела
от животно – бързо, утешително.
Събираше ги в края на чинията една върху друга
и когато няколко паднеха тихо на покривката,
виждах, че трохите по нея са всъщност звезди.
Покривката в кухнята ни, обърната на север,
беше тъмносиня нощ
и макар да се страхувах, че ще падна в нея,
преди да успея да порасна достатъчно,
сега вече си обяснявам защо толкова често
гледах надолу, за да видя небето –
нали вярвах,
че и аз мога нещо важно да си отгледам,
което да не наранява.

***
списък на онова което искам да остане след мен когато –
една голяма зелена панделка в косата на дете
която държи света прибран в себе си
но никога не скубе

(и нищо повече)

Акация

Онази премаляла обич на пчелите към акацията 
е всичко, за което има нужда да говорим на света,
когато се укриваме от него.
Ръката ми се вдига и като удрям, 
и като прощавам,
но най-вече като съм забравила за себе си.
Корените ни умеят да са по-жестоки от това 
да си отидем приблизително от някого.
А ние – тънки като милост и като крила след полет
сме се научили сами да хвърлим онова,
което се налага.
Но понякога, когато отново се почувствам 
звяр за някой друг, 
ще изкрещя така, че да ме чуеш:
Това ли ще повтаряме нататък на децата си? 

Не бива да повтаряме изобщо на децата си това –
че не ни е имало
и зимата не е съществувала,
че са окосили детството 
и прошката не струва вече
дори и капка мед.


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023