Оставаме в бялото сияние. Поглъщаме сумрака на нощта с поезията на Божидар Пангелов.

Александър Арнаудов

А заедно отивахме ли някъде?

Остана само бялото сияние
на дрехата погълната в
сумрака на нощта.
С едно проблясване
- почти невидимите розови
отсенки на храстите и
белите акации.
А беше толкова далечна
- на разстояние ръка.

*
Завръщам се
от толкова далече
със слънцето, което пада зад горите.
Завръщам се
във малко светлина,
която някак си е тъй случайна
върху лист на кестена застинал
(срещу прозореца на твоята усмивка).
И в тази малка светлина, не ще
поникнат от листа,
едва доловимите ухания на
вчерашния дъжд
- разпръснати парчета.

Остава бялото сияние на кестена
в разсеяния лъч на свещи канделабри...

статистика

проклето
да е името
върху
димящи кости
на стотици и
на един

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024