Сладко от смокини

Едва отварям очи. Главата ме боли. Слънцето вече нахлува в стаята и е горещо. Сякаш нищо не помня от миналите нощи. Гларусите крещят в небето. Морето удря вълни в скалите. Усещам мириса на сладко от смокини, което хазяйката баба Алия, готви на долния етаж. Съпругът ѝ вика от гаража, пита я какво да напазарува. От стената ме гледа строгият черно-бял портрет на някой от прадедите им. Сякаш ме осъжда с поглед, за всичко което се случи. Ставам бавно, докато усещам че пада пясък от тялото ми. Не съм изкъпала плажа от вчера. Главата ми ще се пръсне. Сигурно е от бирата снощи. Излизам по къси панталонки и раздърпан черен потник на балкона на таванската стая и се заглеждам в далечината в морето и ясно синьото небе. Сещам се за теб и започвам да си подреждам последните нощи.

Как се запознахме на магистралата, докато и двамата чакахме някой да ни вземе на стоп. В колите, в които пътувахме винаги ни питаха дали сме гаджета. Може би това е нормално – момче и момиче тръгнали заедно на път. Явно за света изглежда нормално да сме гаджета. Но не, ние сме нещо повече – напълно непознати, които се срещнаха на пътя и които търсят себе си, изгубвайки се един в друг. Тираджията също вярваше във версията за гаджетата, преди да му направя свирка в кабината, докато ти пушеше навън. Бяхме спрели уж за тоалетна. Той не искаше да се навие да ни закара до морето, в друга посока бил, отпрашвал към Гърция, щял да ни остави някъде преди да мине границата. А беше три през нощта, нямахме пари, нямахме храна, нямахме бъдеще на магистралата. И ти каза, че само аз мога да спася положението, че той ми се радвал, видял си го по кривозъбата му усмивка и жълтите от цигари мустаци. Личеше си, че на младини е бил харесван мъж, дори и сега пленяваше с някакъв закачлив чар в усмивката. Аз сякаш бях започнала да си падам по теб, но останах сама с него. Ти си изпуши цигарата навън, а той свърши. Каза, че сега вече ще ни закара накрай света. Ние искахме точно там да отидем, като си мислехме, че краят на света е там, където започва морето. Остави ни на гарата в Бургас и с цигара втъкната в дупката на липсващия десен, кучешки зъб ми изпрати въздушна целувка. Направи и знак с ръка, че ще се чуем, въпреки че не си бяхме разменили телефоните. Даде ми само скъсано парче картонче от цигарена кутия „Виктори“ с написан номера на ТИР-а му. Искаше му се да го запомня с нещо. Или ако пак го видя на пътя, пак да го спра. Искаше му се да ми даде нещо, което би могло да ни свърже отново. Хвърлих картончето в кофата, щях да го запомня с разстоянието между зъбите и редките косми на гърдите. С теб си купихме бира и кроасани за закуска и отидохме на градския плаж. Заспахме веднага, мигновено забравили кои сме, откъде идваме и накъде отиваме. Събудихме се, когато слънцето вече залязваше. Съблякохме се голи и влязохме в морето да се изкъпем. Целувахме се под водата. Оставахме без въздух. Смеехме се. Усещах солта по устните ти. После ми каза, че ти оставаш в Бургас при един приятел, бил капитан на кораб. За мен нямало място, трябвало да се оправям сама. Можело евентуално да остана при него, ако... Не, не, край със свирките. Повече не, отсякох. Нямал си това предвид, каза ми и добави, че след месец може да дойдеш към Созопол. Но било много важно да се видиш с този човек. Обещал си му да му помагаш на кораба, да ловите риба, да изкарате някой лев заедно. Каза, че всъщност май още го обичаш. Все още имало нещо между вас. Цял месец на кораба само двамата. Той се чувствал самотен. Мислел само за теб. Абе, ти педал ли си? Аз курва ли съм?! Използва ме да те докарам до морето със свирка, за да бъдеш с някакъв си моряк? Идва ми да ти ударя шамар. По пътя от София до Бургас без да разбера се бях влюбила в теб, а ти сега ме зарязваш насред солените ни целувки. Разплаках се, избягах към брега и облякох нервно дрехите си върху още мокрото тяло. Затичах се към улицата, чух те след мен как ме следваш и викаш името ми. Вдигнах палец и веднага ме взе някакъв дядка с Москвич от '87-ма. Към Созопол, казах му. На теб ти показах среден пръст през прозореца.

В Созопол пристигам след полунощ. Небето е ясно и черно, обсипано със звезди. Вълните на морето се чуват в далечината. Вървя из Стария град и чукам по вратите на къщите за квартира. Излизат баби по нощници, гледат ме изпитателно, казват ми цената, прозявайки се. Не мога да си позволя, дори най-евтините стаи. Парите, които имам ще стигнат само за половин нощ и за четвърт палачинка. Продължавам да търся накрая на града. В най-скритата малка уличка, в прихлупена къща близо до скалите, баба с нощница на виолетови цветя и чисто бяла дълга коса ме взима при себе си. Разбираме се утре да ѝ платя. Настанява ме в таванска стаичка с малък балкон към морето. Лягам и заспивам моментално, под скосения покрив и погледа на звездите от прозореца.

На сутринта се протягам на малкото балконче и гледам морето, спирам да мисля за всичко от изминалите дни и нощи. И за теб. Влизам обратно в стаята. Обличам си роклята на пеперуди и слизам при хазяйката. Замръзвам на вратата, когато виждам младо момче да ѝ помага да бърка сладкото от смокини. Баба Алия се усмихва широко и казва: „Внук ми, Димитър е това. Изненада ме рано тази сутрин, уж при някакъв приятел щеше да ходи на кораб, пък ето го тук сега. Запознайте се.“ Обръща се към внука: „Това е новата ни квартирантка, Мите, пристигна снощи по никое време. Някакво момче я зарязало само... Представяш ли си какви ги има?!“.

Ти се вцепеняваш като ме виждаш. Скоро след това и двамата се усмихваме.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024