Бина Калс е родена на 15 март 1967 г. в Бургас, където живее и в момента. Магистър по биотехнологии и богословие. Има две издадени книги с поезия – „Висока вода“ (2007), и „12 часа Санторини“ (2011), отличена с награда на името на Христо Фотев на Бургаския литературен преглед през 2011 г. Публикува в местни, национални и електронни издания, а така също и в „Литературная газета“ (Русия), „Свезки“ (Сърбия), „Синтези“ (Македония), “Багдала” (Сърбия), Revue Périodique (Франция) и др. Включена е в антологията със съвременна българска поезия „Сезонът на деликатния глад“ (САЩ, Accents Publishing, 2013), Участник в литературния фестивал Orient Occident в Куртя де Арджеш (2018), а така също и фестивала “Свято слово”; в Бургас (2015). Съавтор и лектор на тематична изложба “По стъпките на Христа”.

ВИХРЕН

Почти до върха
е красиво и студено.
Вихрен изглежда измамно близо, 
гол като аскет,
мъховете му, влюбени в севера, 
за вятъра са глухи.
Снимам като за последно - 
ниски храсти, някакви треви, 
небето, но само там, 
където има облаци.
Вървя по измислена от мен пътека.
За бъдещето мисля. 
За малката ни длан.
Точно тук ми липсват всички близки,
които стоят по летища 
в очакване да прелетят морета.

Наблизо възрастна двойка 
чопли във земята, прелива с вино.
Виждам гърбовете им
и място, нарeчено за лобно.
Синът им - единствено дете, 
красавец и добър скиор,
изчезва под Монблан преди години...

Поглеждам към небето, 
което е видяло всичко.
Влиза трън в ръката ми.
Прибирам фотоапарата.
Не ми се снима повече.
Дотежа ми планината.
Мислех да взема камъче за спомен,
                  но се отказах - 
щеше да ми тежи като скала.

БАЙ ГЕОРГИ ОТ РИЛА ПЛАНИНА

Стоеше на завет в планината,
покрай пъстървите в развъдника си,
гостоприемен като топла къща през зимата.

Видяхме рибките първо на снимки.
Как се дои женска пъстърва,
после мъжка,
как се събират семената им, 
и се умножават по слънчеви схеми,
а водата се разбърква нежно,
като смесване на два цвята боя
до еднородна смес,
за измазване на входна врата.
След време водата почвала да кипи.
"Слънце и Рила ", каза,
последната дума означава "вода".

И как да не вярваш, 
че рибите не са в ръцете на грижовен стопанин,
в съзидателната тишина,
която е преди всяко дихание.

Гледах го и си мислех -
пътят на човека е като река
и с онова, което не се вижда.

МОМИЧЕ БЕРЕ ЯБЪЛКИ

Видях я в картина на Майстора
и си помислих, че това е името и на баща ми.
Познах я по дрехата
и по онези незабравими стари къщи
зад живи плетове 
и нощни кучета.

Познах я по начина, по който държи ябълките.

Лишаваха ме от въпроси  
гледки с триумфа на есента
в градини от преди моя живот.

Представях си я как хваща клоните и къса плодовете, 
а после ги бърше в шарената си дреха, 
за да блеснат здравите им кори.

Поисках да я попитам - 
"майко, за кого носиш тези дарове,
къде се намира дървото,
на което са вързали цвят?",

а тя слиза мълчаливо от картината,
взима ме от люлката 
и ме прегръща.

В КРАЯ НА ЛЯТОТО 

                       на баща ми

В онова необичайно топло време не ми се спеше.
Луната като греещ плод в градината 
осветяваше тревата.
Седях отвън на стълбите и слушах.
Трябва да предпазя от изсъхване
спомена за това усещане.

Само с майка сме на тази крайна улица
и щъркел, който преди залеза долита.
Каца върху електрическия стълб и на изток гледа.
"Висок е стълбът", казва майка ми,
иначе и щъркела щеше да нахрани.

Усещам, че тъгуват двамата.
Тя, защото знае, че е вдовец като нея.
Прошепва тихо: "на баба миличкият",
и само аз преглъщам премълчаното.                                             

ЕСЕН В ПЛАНИНАТА

Сякаш падам с есента
или нещата се обръщат,
липсват драматични форми.
Под слънцето има място за всичко.
За вълнуващи теории, 
за чудеса в неволите,
за лая на съседското куче,
за полиран от водата камък
с топлината  на един неделен ден, 
който не бърза да си тръгва.
Не е за нас да знаем
години и времена,
не е за нас.
Сега ми стига,
че планината отсреща
изглежда вечна.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022