Разпадът е неудържим. Прегръщаме горящи водопади. Пометнати деца ни наблюдават през прозорците на облаците. Отдалечаваме се в метапространството на Беатриче Гунова.

Александър Арнаудов

ОТДАЛЕЧАВАНЕ

Разпадът е неудържим.
Прегръщат ме горящи водопади.
Капчукът лее ледени куршуми.
Разстрелва летящите ми думи.
Пометнати деца ме наблюдават
през прозорците на облаците.

*
Цяла съм
в голотата си
втора луна
върху мокрия паваж
на есента.

ДВИЖЕНИЕ НАЗАД
Към Изхода
Метапространството е равно на новото
Безсмъртие
на падналия ангел.
Някога когато той бе горд
го следвах
замаяна от гордостта
да знам.

ХОЛОЦЕНСКО ИЗМИРАНЕ

Търпението затваря
пространството
доживотно.

Зависимият
гласува за
зависимостта си.

Веднъж легитимиран
маргиналът не е вече
маргинал.

Подвижните пясъци
поглъщат телата
докато строим пясъчни кули.

Свободният човек
е ненужният.
Затова си изчезващ вид.

Написа поетът до себе си.

емпатия

и ще простя
на Бог,
защото знам
какво е самота

*
ще отгатнеш ли
колко дълго е
разстоянието
от сърцето до устата
от устата до ухото
от ухото до ума
за да оглушея
за да онемея
за да остана
без сърце

*
Времето не съществува
Само гласът ми
Само гласът ти
Времето някой го е измислил,
за да има ред.
Някой е измислил
времето,
за да не чувам
гласа ти
Някой е измислил
времето,
за да не чуваш.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022