Над бездната, която ни дели, увисва обесен спомен. Любовта гледа отстрани и чака да я заровят до жертвата. Циркът на поезията изгаря в огъня на Беатриче Гунова.

***

Теб съм чакала покрай реката
Покрай реката под дървото
Ти любов не идваш
И дървото няма сянка
Сянката се носи по водата

***

на закачалката
виси човек
обесен
или палто
виси
или спомен
неизкореним

***
облаците се топят
един подир друг
като захарен памук
в изгорял цирк

***
вечерний звон
въздухът пращи от
тестостерон
нов закон за
зоон политикон
лъжезон
пардон гарсон
Нерон

ДРАМАТУРГИЯ НА МЕТАФИЗИКАТА

I.

Моля те,
заради мен иди,
иди го изпрати,
по-близък той от тебе няма.

Късно
за края му нелеп
узнах
не ще го зърна за
последно
окото за вина
в ума ми се вкопа.
Така че от негова страна
оставаш единствена роднина.

Над бездната, която ни дели,
над бездната, която ни разделя,
не ще успея аз да прелетя.

Това прелитане владееш само ти,
моля те, наместо мен, иди!

II.

Рожбата на моята любов
от мен родена
от мен отгледана
от мен възпитана
изискано и тихо
така ме увещава.
А между думите ѝ
- паузи,
очакващи утеха.
– Разбира се, че ще отида...
Тъгата е дъга
дъгата е тъга
ще се появява и ще се стопява
но ти, любов,
по своя път върви!
И без вина, и без вина
нататък продължи!
Животът, сам по себе си,
лети!

III.

И ето ме, изправена като скала,
насред абсурдната шега
гробарите да наблюдавам
как спускат в трап
безжизненото тяло
на първата любов
(нали така се казваше)
на първата любов незабравима
измъченото тяло.

На рамото ми хлипа
жена опечалена,
съпругата наверно
за нея или за друга...
не помня вече,
помня само, че имам нрав
проклет
и няма да заплача
особено когато посочвам
на мъртвия вратата
когато бързам по-бързо
да ме изостави, за да забравя
как мога да обичам
на най-тясното
от всички земни канапета
канапе.

Жената на рамото ми хълца,
изтръпнала, опитвам да я утеша:
– Не си сама... не си сама...
Безсмислено е това клише,
което в плочите надгробни се разблъсква
кръжи, и ехото му към мен
отново и отново се завръща:
Не си сама, не си сама,
сама си под Не Бе То!

IV.
Внезапно плачещата се съвзема
и настоятелно ме пита:
– Кажи ми честно,
справих ли се както трябва?
– Перфектно, отговарям,
аз така добре не бих могла.
Любов във гроб красив
не се заравя лесно.
Но, все пак, на свой ред и аз
да те попитам нещо:
– Защо, за бога
върху очите на мъртвеца
постави очила?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024