Чудовищата са вътре в нас. Смъртта е апотеоз на живота. Балът започва малката нощна музика на Ангел Николов.

Александър Арнаудов

НЕ ГИ ТЪРСЕТЕ ПОД ЛЕГЛАТА, ЧУДОВИЩАТА СА ВЪТРЕ В НАС!

Балът на чудовищата. Не от прочутите холивудските филми. Нито от криминалните романи. Още по-малко красивите чудовища от комиксите и детските книжки. Балът на чудовищата е организиран от нас, хората. Извратените убийци са просто хора, изгубени в превода на  природата. Чудовищата сме ние самите. Затворете очи и си представете първият човек, дори да не се е наричал Адам, той все пак е бил човек. Не е знаел, че може да убива, нито, че може да бъде убит. Дори не е сънувал. Защото все още не е разбирал, че е жив! Осъзнаването, че е жив, е причината да възприеме собственото си съществуване като заплаха. Огледал се в огледалото на водната повърхност, той е видял не себе си, а заплахата в размития си образ. Заплаха за себе си. Първото чудовище в живота на човечеството, не осъзнало се още! Неговият бал предстоял… 

Ние създаваме чудовищата, ние организираме техният нескончаем бал, ние шием костюмите им, ние изработваме оръжията, с които те се забавляват за наша сметка. Можем да ги квалифицираме по различни принципи. Можем да ги назоваваме с различни имена, с прякори, но не можем да забравим, че всъщност описваме собствените си чувства, често път чудовищни като самите чудовища, които или ни плашат, или ние използваме тяхната сянка да плашим другите. Някои от тези чудовища имат плът, други – чувства, трети са измислени от нас самите, за да се възползваме от тях в подчинението на този иначе прекрасен, невероятен, слънчев, лунен и звезден свят, който може и да е единствен, а може и да бъде единственият свят с нашите единствени чудовища. Потърсени, може би изглеждат различно, но все  пак са нашите чудовища, част от тези, които можем да опишем чрез човешките чувства и действия.

Ние мразим! Чудовището, което живее в нас, развива се, придобива огромни размери, превръща се в синоним на злото. Не можете да го заключите зад девет решетки с девет катинара, алармени инсталации, съвършени чувствителни системи, с изкуствен интелект. То е всепоглъщащо, непоклатимо, създаващо собствена Менделеева таблица на чудовищните си прояви. То е чудовището, което ражда всички прототипи на безочливата си съвест. То е чудовището над всички чудовища!

Ние убиваме! Това е чудовището с най-голямото човешко семейство. Убиваме за удоволствие! Убиваме, защото искаме! Убиваме, защото сме задължени! Убиваме, защото ни харесва! Убиваме, защото ни харесва да убиваме! Сенките на глагола убивам – отмъщавам, забавлявам се, любопитствам, ревнувам, презирам,  усещане за безнаказаност, - сякаш се раждат в стремежа на човека да бъде благороден. Но не е. Той си остава чудовище, което ражда други, все по-съвършени чудовища.

Ние воюваме! Ние сме чудовища с много глави, които не могат да бъдат отсечени едновременно, защото те самите никога не попадат на бойното поле. Ние сме чудовищата, които издават заповедите. Ние сме чудовищата, които тържествено погребват мъртвите. Ние сме чудовищата, които използват войната, за да се оправдаят с нея, тя също е  чудовище, но ние я използваме, за да извисим „свободният“ си дух. 

Ние политиканстваме! Плакатното чудовище, което превръща живота в игра на думи и на цветове – от ярко бялото на плакатите до кървавочервеното на бойното поле. Политикът е чудовище, което не може да бъде обвинено, нито оправдано. Той се мисли за кълнът на живота, но всъщност е вратарят пред портата на Ада. Убийте политика и ще убиете войната! Премахнете политиканстването и ще убиете още едно безсъвестно чудовище!       

Ние и чудовищата. Вярваме, че те съществуват в безброй варианти. Не само като герои от филми и детски приказки, а като реални същества, които непрекъснато разрушават живота ни – обществен, личен, независимо от възрастта, образованието, културата, религията, духовния мир на човека. Чудовищата са по-силни от нас, защото се хранят от собствените ни мозък, кръв, използват собствените бели дробове и господстват над тях. Това са чудовищата на времето, в което живеем. Преди нас те пак са съществували и пак са проявявали своята чудовищна немара към духовната и биологичната същност на човека, изразяваща се в простата формула: създаване-раждане-овладяване на мъдростта, оставяне на собствени следи.

 И смърт! Но смъртта не е чудовище!!! Смъртта е апотеоз на живота, негово потвърждаване. Тя е благоуханното цвете на вечността, в която, все някога земните хора ще открият, че са изгубили твърде много време, за да създават чудовища и да се борят с тях.

Ние организираме балът на чудовищата. Ние, създателите на чудовища. Ние, оправдаващи се с чудовищните си проявления. Ние, пленяващи самите себе си с образите на чудовищата, които създаваме, за да оправдаем разума на неразумните, тържеството на лудите, величието на нищите и безсмислието на собственото си съществуване в който и да е период – от чистотата на първия човек до мракобесието на великите умове на нашето съвремие, чиято дейност е свързана единствено със създаването на чудовища с конкретни имена – войни, оръжия, научно изобретена смърт чрез научно обяснени средства, едно от които – ядрената бомба, - вече не е просто обикновено човешко чудовище, а същността на самата природа, която представя себе си чрез човека като чудовище, което никой не може да убие или да отхвърли с единственото оръжие на човека – разума! 

Балът на чудовищата. Не, това не са Франкенщайн, Дракула, нито героите на Ханибал Лектър и Фреди Крюгер. Дори не жестоките изкуствени убийци от филмите за бъдещето – роботите! Не, балът на чудовищата се провежда с участието на все един от нас! Без изключения. Ето част от участниците: 

Сцена първа:  Каквото и да се случва, ние мълчим! Произвеждаме оръжия, които убиват;. Ние мълчим. Продаваме оръжия, които убиват. Ние мълчим. Казват ни – изтрийте историята си! Ние я изтриваме. Не е трудно – няколко книги, няколко филма, няколко лишени от съвест  псевдопатриоти – и край – чудовището е създадено!

Сцена втора: Ако нямаме собствени чудовища, ще ни снабдят с тях независимо от произхода и тяхната задача. Ние не искаме чудовища, но балът е обявен. Армейските оркестри свирят одата на смъртта. Кой би пропуснал?

Сцена трета: Чудовищата вече са сред нас без значение от кого и от къде произхождат. Тяхната задача е да разрушават. Човекът-чудовище вече е господар. 

Балът е започнал. Мислите ли, че някой ще се опита да прекъсне оркестъра? Господарите никога не бива да бъдат дразнени. Валсът продължава. Хей, вие какво правите?! Защо пълзите под леглата?! Там никога не е имало чудовища. Не сте ли разбрали? Не? Да, разбира се, човекът е едва в началото на своето детство. Той все още мисли, че чудовищата са под леглата. Гордият! Изгубен в собствената си история, той се преструва, че не помни как е превърнал камъка, тоягата, лъкът и стрелата, мечът и познанието в оръжие, за да избегне истината, че самият той е чудовище. 

Не, не надничайте под леглата, там няма нищо, не обвинявайте писателите, че са създали чудовищата, ако сте честни към себе си погледнете в огледалата, това, този или тези, които ще видите, е или са истинските чудовища! Наречете ги с каквото си искате имена, но не ги оправдавайте! Нас, организаторът на Бала на чудовищата!


Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023