Предпоследният дъх лежи върху нас. Дишаме през себе си и думите на Андриана Спасова.

Александър Арнаудов

Предпоследен дъх

Всеки път, когато ти лежиш,
аз вися на шега
по окачените тавани
в подземните тунели
и на Вардар, и в Париж.

Всеки път, когато ти ме чакаш,
аз се гоня с дъха ти.
Прицелвам се и стоп.
Снимам как пулсираш.
Нямаш срам – стоиш сам
до грозен влак без изпращачи.

За последно дишай през мен.
Крещи през мен.

Най-топлото семейство 

Отначало бях убедена,
че са заминали на почивка
и пуснатите щори
пазят съкровищата им.
Теорията ми за уикенда
премина в дълга лятна ваканция
на студено семейство
без никакви оживели цветя.
Смеехме се на отсрещния балкон.
Смених след месец теорията си.
Подвижните бели решетки
разкриват наследниците, които
все още не са се разбрали за имота.
Напоследък по-ясно си спомням:
Вечерния ритуал на дядото
Мъчната пижама
Сменящите се програми.
Стаята с две легла.
Винаги сам.

Спри го

Мъжът и жената са две
полупрекрасни извънземни,
разбиращи се с преводач.
Искам да спра да говоря,
но се задушавам.
И затова връзвай езиците.
Спри го – 
то се прави на спряло.

Отместване

На Петър

Стопанинът, който веднъж
уби черната си котка,
влезе в моя живот.

На излизане
отново ти благодаря.

Понеже нямам девет
живота.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023