Казваме лека нощ на децата в лудницата. Търсим врати, зад които да намерим себе си. Всички са ненормални освен Анабела Крумова.

Александър Арнаудов

folie á deux 

в сънищата си 
търся врати
зад които да си ти 

нормално

меша карти
на тайно частно парти
не е ли всичко т(р)айно от части
съдбата наблюдава и се подиграва
усмихвам се
и я подминавам
продължавам да се взирам
в глезените на нощта
светлината се отразява
в рамката на очила
с плътно затъмнени стъкла
стаята се задимява
жената отсреща прилича на змия
която мога да опитомя
но не ми се занимава
ставам от дивана
лазейки до кухнята оставям
кървави следи
не съм същия като преди
ако оставим миналото настрани
кой съм аз и коя си ти
розата която ти донесох
прилича на божур
толкова е крехка и мека като утеха
толкова си красива
и прашна като библиотека
искам да разпоря всеки твой контур
но съм прекалено пиян за да споря
спъват ме сенки, събарям стени
трудно ми е да говоря
а имаше толкова други жени
изваяни от истини
най-лесно ще бъде
да те затворя в мазе
ще ти нося кафе
ти ще плачеш от време на време
казват че е нормално
ако не е постоянно

Но лека ли ще бъде тя?

скъпа, мисля че потретих всеки ред
уморих се да пиша за теб 
изтърках подметките на думите 
в опити да те стигна 
- изгубих те
пиша ти това писмо 
само в случай че го видиш
ако не отговориш 
моля, не забравяй 
и да се завиеш

увличаш се в това 
да ме караш да се чувствам сам
обличаш се сякаш се отричаш
макар да си казвала неведнъж
че (не) ме обичаш 
нарисувах ти портрет 
изглежда леко нетипично 
ханшът ти е дуло на тромпет 
цветето в ръката- лично 
ти - 
погледнала си в мен през рамо
аз - 
съм там 
в очакване на твоето ‘само’
и това е краят на приказката засега

Лека нощ, деца

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024