Тръгването е непредвидено начало. Изгревите ни карат да се чувстваме бездомни. Смъртта е само причина да сме живи в мартенската поетична пандемия на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

*
сънувам
дъсчени подове
и стълби засипани с пясък
пясъкът влиза навсякъде
полепва по ходилата ни
и когато лягам до теб
докато ти спиш
тихо шумоли между процепите на къщата

сякаш сме в разказ на Хемингуей
не искам да те будя
искам само да слушам морето
което стене под прозорците ни
искам да се хвана за вика на чайката
и да те изкрещя в небето

раздирам сънищата си
с малки бели ръце от несбъдване

ако се събудиш
всичко ще се срути

защото сме това
което не сме

*
уроци по желязна самота
след това такси в дъжда
до библиотеката

олекотяване на мислите
(изхвърлям спомени
по време на движение)

ще надбягам думите
ще ми стигне въздухът

а всъщност
докато се давя в истини

брегът не приближава

тя каза

всяко тръгване
е непредвидено начало

знам
че боли от мисли
и че тялото е храм

после каза

прости на очите си
че гледат отвъд

прости
на бездомните кучета
че искат да ги обичаш

безнадежността
е на върха на пръстите

погали
с тях

не заплитай въже

после каза
че мрази изгреви
защото във тях
се чувства бездомна

не обича студа
макар да го разбира

и иска светлината да ѝ стигне
защото душата е пламък на свещ

а пеперудите по пътя ѝ
я спъват

каза още
че вярва в кръвта
и в бълбукането на изворите

и че смъртта е само причина
да сме живи

каза
отхапа от луната
като ябълка

задави ме

и продължихме

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022