Думите са огледало в замръзнало езеро. Прозорците са само ангели, а разстоянията - мисли. Ана Цанкова ни пренася в света на маските, за да разпознаем своята.

Александър Арнаудов

*
искаш ли да поиграем на обичане?
ти няма да се преструваш
няма да се смееш фалшиво

думите
огледало
замръзнало езеро

думите
онази песен дето те кара
в два и двадесет през нощта
да станеш
да я изтанцуваш с мен

онази песен
дори да ме няма

думите
бодли на таралежи
в среднощни градинки
кафе без каймак
в пет и четиридесет и пет
студения нос на кучето

имаш ли куче?

или поне въображаем приятел
който да те обича

това е като да създадеш дете
защото знаеш че ще го обичаш

заради него
и въпреки теб

в света на маските
всички разпознават твоята

а без нея
никой не те познава

*
Той ме научи да обичам джаз
да пия бира
да си разбърквам кафето
по точно определен начин

че прозорците са само ангели
във въздуха
а разстоянията- мисли

че можем да се смеем на сериозни неща
и да четем поезия в парка

докато зениците на света ни кървят
от чужди думи и болки

а ние се обичаме в реката на търпението
като паднало листо и сянката му

когато се обичаме е август

но понякога е есен

и съм птица

*
бъди ми и църквата бъди ми и вятъра
малки лястовици гнездят под очите ти
каменни къщички дъсчени подове
цветни огради бели пътечки
ръце като пътища сламени покриви
малка искра и ще пламнат нозете ти
всичко да искаш всичко е свършило
всичко започва наново
чай и бисквити сладко от ягоди
хлябът се рони гладни са птиците
по тебеширени знаци
подскача животът ти
малък е още всички го бият
после пораства после се смее
после обича и много умира
чака тролеи плаче в таксита
кули от книги го пазят и чакат
там на върха им изгрява луната
някой говори някой се моли
бъди ми всичко
и вятър и църква
защото съм аз
аз съм ти
аз съм

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021