Лежим зад решетките на собствените си думи. Ако избягаме ще се намразим. Дните се затварят като рани в поезията на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

*
лежа зад решетките
на собствените си
думи

ако успея
да избягам

ще се намразя

винаги е сол

а дните ми приличат на недокоснати
умиращи птици
песента се разтваря в очите им
крилата гаснат
шумът боли като плесница от приятел

а някъде чувам
се смеят деца
и рисуват слънца
с тебешир по асфалта

не помня миналото
нося го като кожа

не туптят улиците под стъпките ми
както преди

винаги е сол

а нощите се спускат като тъмнозелените
велурени пердета в спалнята на родителите ми

никой не ме вика под прозореца
тъмнината е плащ завиващ спомените

измислица са дланите като пристанища

макар да чувам
пеят нощни птици
давят се в морето на сънищата
гаснат слънца и рисуват очи
никой не вижда болката

а невидимите звезди
над туптящите ни тела
крещят

всичко е сол

ти си раната

*
Между залеза и изгрева...
Някой знае ли какъв беше този ден?
Или просто още едно отмятане в календара?
Знаеш ли, някой умря в този ден.
Друг се роди и след хиляди години ще си каже, аз съм много, много стар, нищо, че съградих дом и пораснах, сега имам деца, те да му мислят.
Ден в който видях седемнадесет годишен тинейджър с изрисувано лице и си помислих, копеле, какво ще правиш, като станеш на тридесет.
Ден, в който мама ми се обади, за да пита дали съм добре в 22ч и 22 минути.
Никакъв ден.
А целият живот се случва в него.
Първо гледаш, събуждаш се и е красиво.
После се разочароваш.
Винаги се разочароващ.
И то защото разбираш, че чуждата болка, не е твоя болка и не можеш да я погалиш. Не можеш да я спасиш.
После си спомняш. И ти е топло.
Толкова топло, толкова познато.
Затова решаваш, че ще живееш, не само заради розата.
Розата е там, за да те спаси, докато я пазиш.
Защото на всички малки, бедни планети, чака твоят принц и те обича.
Защото си ти.
Ни повече, ни по малко.
А това е достатъчно, за да продължиш.
Ден като ден.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022