Птиците разрязват с криле студения въздух. Небето ляга кротко на раменете ни. Тежим като незаслужена смърт и протягаме душата на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

*
ще срещна задължително в тъмнина любовта си

тогава ще я позная

тя ще иска да изрисува ръцете ми
и ще говори за изгреви

аз ще ѝ кажа да ме прегърне и да не ме пуска никога

защото е толкова важно да не те предават

така имаш повече кръв за приятелите

гибла

никой не успя да научи
Кобейн и Вирхов
да правят крем карамел
да работят от девет до пет
да се тревожат за хляба
за душата си
да гледат новините в осем
да емигрират
да берат ягоди по безкрайни полета
да бършат задници

никой не успя

светът е чудесно място
за неуспели съдници

въжетата се късат твърде късно
отровата живее под чуждите клепачи

понякога реките стават дом
а улиците смисъл

бавно разкопчавай камъка
между ребрата ми

нуждата да съм аз
е пясъчна буря

краят започва от мен

добре че никой не успя
да ме научи
на свободата си

*гибла – пясъчна буря

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022