Съществуваме заедно в сянката на последния ни полет. Спомени хапят смъртта, докато октомври плаче. Анна Цанкова преброжда пътищата на мълчанието, за да се изгуби в мъглата на думите.

*

припознавам се
в сянката ти
пътищата на мълчанието
винаги са измамни
разтварям се
в къща от сънища
драскам
по стените на обичането
припознавам се
в мислите ти
но есента ме събужда
почакай ме обич
все
още
ме
има

*

преодоляване на летенето

попитай ме
колко е дълго едно мълчание

колко са дълбоки
пропастите между думите ми

колко вдишвания правя
докато изковавам пулса си

крилата в мен са закъсняло лято

притихнало
пред зимните ти устни

*

някъде прочетох
че аз съществувам защото
съществуваме заедно
знаеш ли колко ми се иска
да се разхождаме в мъглата привечер
да мълчим
после да ти разкажа за това
че чета поезия до припадък
защото тя винаги е била спасението
когато се изгубя
да ти разкажа че ужасно ме е страх от света
и от студените му ръце
затова че мисля че няма да обичам повече никога
толкова пропадащо
но нека се разходим в мъглата
октомври мирише на чай и на кестени
аз прегръщам света и се питам
спомените хапят ли
когато ги докосваш
кецовете ми се развързват тръгвам боса
косите ми пропадат към бездната
мъглата е сняг
направи ме от сняг и ме вдишвай

никога не успях да се върна
а нали
съществуваме заедно

днес съм по стара от вчера

умряхме с още един ден
поотделно

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 45, ноември, 2023