Сънища и сенки едва си поемат дъх, разсмяни от обезкървавените спомени на хората. Само облаците плачат, притиснати от истините на есента. Самотният ни поглед попива новите стихотворения-изгреви на Ана Цанкова.

***

есента порасна в зима,
Анели

вече не различаваш
сенките на сънищата

а и сънят е все един и същ

има ли смисъл от него

все още ти шепнат спомените
все още помниш
любимата си песен
любимите ти хора
любимото ти аз

обаче студът
този стар, намръщен старец
с прозрачни очи
все те следва
по петите

нека помълчим, Анели

нали така
се изкрещяват
всички истини

как обезкървявам спомените

първо ги разсмивам
карам ги да гледат
на другата страна

в едната си ръка
държа сън
а в другата облак

когато започнат да се усмихват
бързо притискам съня към ръцете им
заболява ги рязко
разплакват се
започват да се мъчат да го задържат

а той се разпада

на атоми
на мигове
на докосвания
на разходки в парка по мръкнало
на телефонни обаждания
на думи и устни
на капки дъжд

после
докато още плачат
притискам облака
няма, няма
не плачете
свърши се
свърши

и ги държа в дланта си
докато изчезнат

така
обезкървявам спомените

***

есента плисва
в очите на птиците
старците напускат
любимата си пейка
пързалката-кораб
поема дъх

сутрин
гълъбите преброяват перата си
боклукчиите са по шумни
от обикновено

наблюдавам изгрева
през клепачите на сънищата
есента въздиша в прозорците ми
всички докосвания
губят очертания

сама
в белотата на изгрева
бавно приемам

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024