Разсичаме с думи гърба на болката. Смъртта ни удря шамар. Светът си е същият, а нас вече ни няма след бомбата на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

*
мога ли
да те разсека с думи?

големите
вече са го правили

дори Хемингуей успя да продаде
чифт неносени детски обувки

можеш ли да ме разсечеш
с думи?

не знам но успешно кървя
и превързвам със стихове

докато ти точиш гласните
по острия гръб на болката

ми

*
като охлюв който се крие в тревите
на своето отшелничество
нощта протяга пипала навън
опипва полека крайпътните камъни
затваря очите на врабчетата
измамна е като август на надеждата
август винаги е вярвал
че топлината е вечна
колкото любовта

колко си малка мъничко момиче
влачиш душата си ръцете ти се откъсват
сърцето ти тиктака смее се задъхва се
не пиши за умирането през август
виж колко е топъл дъхът на пътищата
вече познаваш птици които не желаят да летят
не се препъвай дръж здраво сърцето си
дръж юздите на бъдещето
какво като конят препуска към пропаст
какво пък
вдигни високо очите си

може и да прескочи

вечерта в която не говорехме за Бог

беше вечерта в която разбрах
че някой е мъртъв
смъртта винаги ми удря шамар
пия валериана не спя или заспивам с дрехите
гледам тъпи сериали до сутринта
а сутринта е момента в който се стягам и отивам
да се простя с тялото
с тялото защото знам душата ме гледа иска да говори
не разбира защо всички носят цветя преглъщат
или мълчат
но сутринта
обличам нещо безвкусно и се опитвам да разбера
защо светът си е същият
а мен ме няма

и теб те няма

но всъщност можеше да ме докоснеш и да разкажеш на всички листа защо падат и защо не могат да летят
а гълъбите
тези невидими диригенти на нищото мълчат и само се покланят и се кланят и се кланят

но беше вечерта в която не говорехме за Бог
а аз много исках да съм щастлива
защото всички сме крехки
а аз обичам
и обичам до толкова
че тялото ме боли в нищото

сред листата които падат
а никой не знае защо
да обичам повече
отколко е нужно

да не правя лошо
когато не мога да направя добро

да чакам повече изгреви
отколкото нощи

да чета колкото се може повече

да не забравям бомбата
в горния ляв край
на тялото

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024