Спомените опустяват. Когато си малък всички са безсмъртни. Тъга сме в думите на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

*
тъга съм
гаснат старите звезди
опустяват спомените

когато си малък
всички са безсмъртни

баща ми свири на китара в кухнята
приятелите му пеят

домът е място с много тайни
със снимки и заключени чекмеджета

баща ми свири на китара
и един по един си събира приятелите

аз съм малка и смъртна
и не разбирам от липси

нямам ключ да отключа
само свещ

и икона

кога разбирам че пролетта е дошла

когато гълъбите
започват да се ухажват
когато краят на зеления ми шал
разцъфва
когато в косата ми
гнездят врабчета
когато непозната жена ме пита
къде е спирката на метрото
когато забелязвам
червеникавите косъмчета в брадата ти
когато сменям тапета на телефона си
с жълт

когато решавам че ще оцелея

въпреки мен
въпреки нас

*
кучето носи най старата си играчка
нещо като дом в нещо като град
откъснат косъм навит като малка змия
в края на бюрото

отчупено клонче от най-зеленото дърво в двора
пуска корен в прегръдката на вазата

решава

живо съм
просто смених адреса си

тук понякога пускат музика не дърпат щорите
момичето с дългите коси почти не се прибира

мирише на книги и кучешки лапи
тя понякога се смее и звучи като вятър
тогава отваря прозореца заповядва на слънцето да влезе
бърза
винаги много бърза

понякога мълчи
затваря прозореца чете поезия
мисли
опитва се да напише тъгата

решава

жива съм
просто смених адреса си
нищо че понякога боли дори от въздуха

белите дробове на поезията
са подходящи за реанимация

спасяват в движение ако забравиш да дишаш

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024