Светът мирише на черници и мащерка. Най-честните очи се смеят. Пропиляваме мечти в сънищата на Ана Цанкова.

Александър Арнаудов

*
колко ли беше отдавна
когато можехме да мечтаем

помня как дядо
се появяваше на вратата
на стаята ми

ставай ане

а целия свят миришеше на черници и мащерка

колко сънища сбъднах докато ме нямаше
колко сънища пропилях
докато порасна

очите на дядо
най честните очи в живота ми
се смеят

ставай ане

днес се возя се в тролея
на един град мащеха

десет и седем минути е вечерта

жената срещу мен дъвче дъвка

ставай ане

колко мечти пропиляхме
докато сънуваме

колко сънищата сбъднахме
докато умираме

*
много
много искам да се събудиш...

спиш ли?

хората умират тихо
а може би душата ми е оглушала

всяка загуба е драскотина
която кърви като мак и слънце
и небе
на което са отнели птиците...

а после тихо ходим по улиците
тихо стъпваме в стъпките си
говорим с дървета и кучета

колко струва смехът
или изгревът
или чувството
как всичко
бясно продължава хода си

въпреки бездните
в които се срутваме

в които се срутвам

затова
много искам да се събудиш

спиш ли?

и да хванеш ръката ми
и да чуя гласът ти

нататък все е сън

а болката е истинска

небето е дом за обичане

сеем череши
покълват ангели

валят пера
вместо дъжд
на задушница

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022