Метаморфозите на смъртта се разгръщат в сянката на съня ни, докато пясъците на времето се разливат напосоки в поезията на Ана Димитрова.

Александър Арнаудов

МАТОМОРФОЗИТЕ НА СМЪРТТА

Преди я виждах като чудовище. Вървеше срещу мен с рога и зинала уста. Захапваше страховете ми, дъвчеше ги и изплюваше. Препъвах се в тях. Учех се да ги размазвам с крак. И видях как с времето се видоизменя, вместо рога, поникваха ѝ крила.

Един ден я сънувах. Каза, че ми е сестра. Невидима била. През всичките години в сянката ми се е крила. В съня си я видях красива, с разпуснати коси и светещи очи. - „Аз съм твоята сестра. Ще бъда все до теб и като ангел ще те пазя от злини. И когато дойде онзи час, ще те прегърна топло, ще те покрия с бял саван, ще те намажа с миро, икона в ръцете ти ще сложа. Макар и със затворени очи, да не си сама в този път, а винаги да се оглеждаш в очите и душата на божията майка“.

Всеки ден метаморфозите я доближаваха до ангелите, които надничат от прозорците на небето. По пътя ми към края дочувам глас. Нашепва ми как някой ден и тя ще се превърне в ангел.

В сянката ми смъртта
ту се крие,
ту се показва.
Иска първа
да удари камбаната.

ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

Когато е жив човекът, времето все не му стига. Непрекъснато следи стрелките в циферблата, отчита маратона в скоростното бягане на минутите и часовете. Прехвърля го от пистата на ден в ден, в пистата на година в година. Израстват му криле, за да лети и той по-бързо по трасето на живота.

Времето лети и той след него. Преследват го вихърът на вятъра, лудостта на бурята, ураганите в душата му. Понякога поспира, за да се порадува на танца на пеперудите и на пчелите, но бързо се втурва след тях да ги догони.

Но идва ден, когато човекът е мъртъв и лежи два метра под земята с часовника, който му оставиха на ръката, като скъп спомен за рожден ден. Този часовник тиктака, но в обратна посока и отмерва времето назад, бавно, ден след ден, година след година. Спомените с вълнение излизат от пролуките в ковчега и започват да танцуват танца на отминалия живот върху капака му, като на сцена.

Там на границата между долната и горната земя, животът на всеки човек преминава през тясното гърло на пясъчния часовник от живот към смърт и обратно от смърт към живот. Или от земното към небесното и обратно от небесното към земното.

МЕЖДИННА ВРАТА

Огледална врата между живия и мъртвия свят.
Безверникът се оглежда страхливо,
вижда огън и демони да пълзят.
Вярващият го посрещат ангели с крила
и го следва ореол от светлина.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024