Звярът на тишината гладува пред църквата, а гробището е летище за бедни. Светът свършва, но всичко е точно в поезията на редактора на “Нова асоциална поезия” Александър Арнаудов.

звярът на тишината 
гладува пред църквата 

после пресича площада и е прегазен
от трамвай
брониран бус на бнт
екскурзоводи 
просяци
и засяда 
в спуканите плочки на паважа 

центърът е зоологическа градина 
звярът ръмжи и се гърчи 
в сутрешното задръстване 
преди да се качи в метрото 
с останалите изчезнали видове

животът в София 
е до време 
ремонтът е завинаги 

звярът е опитомен
и се връща на село 

щастливеца

когато сме най-зле 
сме на витошка 
всички са в депресия 

моят кмет е статуя
избирателите сме под паветата
гласувам за ремонт 

гостоприемство 

паркът пред ндк 
е каталог на страха 

можеш да си избереш 
ултрас 
скейтър
наркоман 
млада двойка с новородено
скараджия
или в краен случай турист

ще ти кажат че не харесват 
другите в парка 

честито погребение 
на София 

имиграция

имаш еднопосочен билет
сбогуваш се
пращате си прегръдки и целувки

минаваш гранични проверки
нямаш право на  багаж
въргаляш се в тълпи от хора
всеки е тръгнал за различна посока
но сте заедно на опашката

завиждаш на пътниците
в първа класа
с широки места само за тях
ти оставаш с простолюдието  

гробището е просто
летище за бедни

пожелаваме ви
приятно пътуване 

опразвам самотата 

комплексираните момчета четат Буковски
травмираните момичета четат Селинджър
аз чета себе си 

бързи кредити

любовта е казино
животът е хазарт 
имам цял живот до заплата

постмодернизъм 

Тейлър Суифт
може да напише Времеубежище
но Георги Господинов
никога не може да напише
All Too Well (10 Minute Version)

преследвач

качвам се със закъснение
и сядам до теб 
стигнахме последната станция
аз няма да сляза
имам годишен абонамент
за градския транспорт 

айляк 

телевизорът бичи 
изключвам захранването 
на главния мозък 
и си пускам риалити формат 

светът свършва 
но всичко е точно 

стигнахме дъното 
налей си отново

връзка от разстояние 

всяка година се карам с лятото 
разделихме се миналия август 
остана ми само солен въздух
и ръжда по вратата 
която се затвори между нас 

запознахме се в края на май 
беше четири сутринта 
студено и самотно 

прекарахме вечерта заедно 
и повторихме седем дни подред 
виждахме се само по тъмно 
и никога не оставаше у нас 

изплъзваше се небрежно 
докато си поема дъх 
и срещите ни намаляха 
като часовете на нощта 

предчувствах последния ни допир 
потях се насила от топлината 

не помня името на лятото
следва продължение

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024