Майският, упадъчно предваканционен брой 33 на списание „Нова асоциална поезия“ завършва със стиховете на неговия редактор - Александър Арнаудов. До септември, когато ще се видим пак, издишваме обещаното небе на живота си и вдишваме стокхолмския синдром на самотата в апокалиптичното, свирепо лято на асоциалната дистанция отвъд света и сърцето.

издишвам обещаното небе 

над бездната
сезоните се страхуват
че няма да ме разкъсат на спомени 
ненаситно и безмилостно 
нощта притежава всички имена 
но ми остави само телата
като предупреждение

светлината се блъска яростно 
в хоризонта 
сякаш е минало 
което още не съм загубил 
и моята недостатъчност 
свива пространството
за да рухне 

усмивката ми е ръчно създаден рай
удължаващ живота 
а светът е само
втора употреба на времето 

в тъмното всичко е игра

времето ме изостави 
както само родител може 
скарахме се на 18 
и после се видяхме на погребението ти 
оттогава миналото кърви
напред във времето 

превръщам любовта ти 
в несъстоятелност 
разчленяваща поколенията 
и чувствам как тишината изчезва 
когато те няма 

наблюдавам нюансите 
на тежкия мрак
който се втренчи 
в тялото което обитавам 
извивам се като небе 
в прегръдките ти 
колекционирам всичко което бях 
защото знаем че меланхолията свърши
и няма кой да се събуди вътре в нас 

смъртта беше най-дългото сбогуване

разпятието 

сянката ми е чужденец - 
замлъкнала и вкаменена 
на дъното на света 

едва доловимо дихание -
условност на вятъра 
ме принуждава да се родя 
на повърхността на остъствието

отдалечавам се като непроходимо небе
от раменете ти 
преминавам като нощта
и те забравям - тъмнина 
която никой не обитава

стоицизмът на самотата 

зимата забавя стъпките   
и смъква кожата си 
започваш света отначало 
мракът и усетът за мълчание 
диктуват дните и пренаписват живота
като остатъчен спомен 
докато преселваш болкатата обратно 
за да спазиш такта на преживяното 

дали ще сринеш достатъчно от небето
за да издълбаеш края 
и да оставиш някой друг 
да го живее  

баба оставя писма за дядо
адресирани до снимката на стената 
където тишината расте пред очите  
на черно-белите спомени 
някой ден и тя ще получи 
без да може да отговори

затова подменяш имената 
когато станат надгробни плочи
с годишните времена 
тук смъртта винаги пристига 
със закъснение 
като последен сезон 
който не си отива

кибер стокхолмски синдром

надявам се още си жив
когато умножавам децибелите  
на преобърнат глас в главата ми 

небето мълчаливо примигва
в хроматични остатъци 
наподобяващи очи -  
изтощително пречупени 
пред екрана 
който подминаваш 365 пъти 

тялото ти е електрически храм 
вцепеняващ болката 
в мрежа от разстояния 

белезите вътре в нас са времето
микрочипът ни е циклично второ сърце 
и радиовълните прескачат 
всяка сричка на твоето име 
като спасителен сигнал 

аз съм просто алиса в тъмната мрежа
светът е късо съединение

локдаун 

родихме се в анонимна държава 
и само времето ще угасне неназовано
в празната необходимост 
заобикаляща разстоянията 

прозорците са разрези в пространството
затварящи невзрачните лъчи -  
останали непознати за света

тишината и аз стоим заседнали 
в телата си 
защото не принадлежим на никого 
вманиачено връщаме всеки страх обратно 
за да се чувстваме живи 

внимателно се вглеждам 
обратно там където няма да се върна 
нощта полепна по слънцето
болката изтраства по-дълбоко
и удължава дните 
с невидими прегради и нокти 
изтръгвайки безмилостно пътя 
от всички посоки
няма нищо за забравяне или разбиране 
на границата 
няма отвъд

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021