От тези стихове бягах,
но те все ме настигаха.
Четете ги,
за да се махнат от мен.

Александър Дъбнишки

ТРИПТИХ НЕДОИЗКАЗАНИ КОАНИ

Научи ме, нощ,
в бродещото си детство
затърсила плът,
да пиша когато спя.

Покажи ми, сън,
нощта на думите
когато мълчат
и в тишината
донасят истини.

И тогава, ръка,
пиши новите букви
с тяхната фонетика на мълчанието,
с изречения без синтаксис.

Вярвай им.

Кажи ми поне едно.
   **    **    **
Чети думите
отдясно наляво
и ще усетиш
едно ново отрицание.

Потърси неговото НЕ
и ще се върнеш
в друг свят.

Чуй звуците му
и с дъха си
остани в тях.

  **    **    **
Когато пишеш,
другият край на писалката
също нещо изписва…
Толкова близо до теб.

Ако добиеш за него очи,
чети!

ВЯТЪРНИ МЕЛНИЦИ

 “…мелници едни до други но самотни

 и мелницата на мъглата сякаш че морето мели…”

 Руи Белу

     Сянката и слънцето

Това бе безлюден морски бряг с пръснати по него вятърни мелници.  Бях стигнал до тук след дни ходене почти без да срещна хора. Видях Я щом доближих първата мелница. Тя бе седнала на пейка пред входа. Завъртя към мен глава с отсъстващ поглед. Попитах Я нещо, но в отговор тя само стана, облече една мъжка дреха  и  мълчаливо  се върна  на  пейката.  Озадачен,  тръгнах към другите мелници. Почуках на последната и тогава Я видях отново до мен. Тя взе раницата ми и каза да я последвам. Спря до мелницата непосредствено до нейната и ме покани да вляза.  Вътре,  разгърнат на два етажа, открих един уютен и подреден дом. Излязох и Я заговорих. Тя пак облече мъжката дреха и ме въведе в своя дом,  пълен с аквариуми  с  морски същества.  Не бях виждал досега такива създания.  Вечеряхме.  От тук нататък  тя не ми обърна  никакво внимание. Застла за сън пейката, заключи мелницата и си легна. Прибрах се. На сутринта открих пейката с една женска дреха на нея пред моята мелница.
Сега тя бе пълна с аквариуми.

Свят отстрахове
плаши нощта
Слагам я да спи

Назарет, Португалия, 2018

ОГЛЕДАЛО

Преди да видя лицето ú, Я видях в гръб. Виждах сякаш лира, държана
от две ръце, които се бояха да свирят на нея.
Това е спомен за този страх.
След изискан лек обед прекарах с нея споделени и приятни часове. Пламенна радост и наслада от мълчание се редуваха в полумрака  на  отиващия си ден.  Тя бе нежно създание, миниатюра в плът, която разпалваше интимното ми въображение и го превръщаше в поведение. В кратките проблясъци на наблюдателност и разумност забелязах, че тя съзнателно крие гърба си от мен.  Един на пръв поглед  непреднамерен опит да  Я  погледна там завърши със съзнателно движение  на  отказ.  Малко след това тя стана  и  с лице към мен се отдалечи, без да помисли, че така тялото ú се отрази като в огледало в тъмния нощен прозорец.  И тогава видях на гърба ú като жива картина моята фигура с ясно очертано лице. Сменящи се изражения на страдания и душевна мъка бяха изписани върху него,  а тръпки се виждаха да обладават тялото ми. В следващия момент тя улови погледа ми  и разбра.  Облече се и на шзлизане от стаята ме помоли  да я оставя сама.  Излязох и аз,  но не мисля,  че ú е било орисано да бъде някога сама.
Никога повече не Я видях, за да я попитам.

Огледало.
Не го обръщай.
Нощта е зад него.

Кентърбъри, Англия, 2008

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022