Минаваме от другата страна на сънищата. Спорим със смъртта, туптяща в съзнанието. Потъваме оседлани от непознатите сенки на Александрина Валенти.

Александър Арнаудов

*
След любовта,
Все трябва да започнеш отнякъде.
В сънищата минавам от другата врата,
В банята сапунът не стига да измие мириса ти по кожата,
На улицата пресичам на червено, за да не ме блъсне зеленото в очите ти,
В ресторанта келнерът отсервира пълната ти чиния и пита „Искате ли още?“
От изгрев до изгрев,
От Ла Скала до Мачу Пикчу,
От светофара до сградата,
От Пантеона до теб,
Между устните си те пазя
И спорим със смъртта.

*
Разхождаме се по брега на морето,
В град на спокойното време
Любов между всички,
ръка за ръка, с въображението,
разтворило се във въздуха.

Насред огъня от сърцата,
Прегърнали цялото любопитство,
Душата ми би искала да умре след този унес.

Празният стол, в който се заглеждаме,
Е нашето бъдеще – пиронът в таза –
Влак, който отвежда надалеч.

Няма да стигнем до никой град,
Туптящ в съзнанието ни,
Ще се превърнем в червени цветя
И меката плът на сняг.

*
Потъват целувки, пръсти, думи, очи,
Звучи джаз, който стопява костите.
Облаци бели махат за сбогом.
Реката, която тече, се руши,
И това, което се свлича от листата.

Сняг нахлува в очите ти,
В зимата на нашата любов –
Не ми стигаш никога.

Виждам лицето ти
между клоните на дърветата,
виждам нас като впряг от сенки,
които вече не мога да оседлая.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022