Името ми е Александър Христов и съм от София. На 22 години съм, а през последните седем пиша. Засега всичко е в областта на любителската практика, но имам амбицията  да продължавам с това занимание до момента, в който то се превърне в професионална  дейност. В следващите редове Ви предлагам няколко мои стихотворения, които написах  през последните месеци. Единственото ми желание е да не мислите за мен като „поет“,  както и да определяте написаното като „поезия“. Напоследък твърде много хора  започнаха да използват тези две думи безпиричнно, безцелно и безсмислено. Не ми се иска да ставам част от този парад на суетата.

* 
Понякога искам 
да бъда отново 
на 15 години. 
Да се надсмивам на болката, да не бъда циничен, 
да съжалявам 
и да ми прощават. 
Да се уча, 
да помня, 
да крещя. 
Да бъда. 
На 15 години. 
И още колкото искам.

СЛЕДИ 

/Г. Г./ 

Има едни такива човеци, 
чието присъствие усещаш
дори когато ги няма. 
Момичета и момчета, 
които крачат редом до теб, когато пресичаш, 
или те целуват по бузата 
вечер преди да си легнеш. 
После през нощта 
(след като си затворил очи) те си отиват, 
оставят да заспиваш дълбоко. А когато се събудиш 
и тях вече ги няма – 
ти разбираш, че си сам, 
но никога повече не ще си самотен.

СМЪРТ 

един ден, 
когато умра, 
не искам да плачете. 
Не искам да жалеете със глас, да викате  
и сълзи да леете. 
Предпочитам да ругаете, 
да ме напсувате даже 
и да ме мразите много. 
Да ми се сърдите, 
че съм си тръгнал 
и не съм останал повече 
отколкото мога.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021