Александър Христов завършва „Българска филология“, „Литература и култура“ (магистратура) и „Българска литература след Освобождението“ (докторантура) във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Предстои защита на дисертацията му. По време на докторантурата си успешно приключва две обучения в Полша по програмите „Еразъм +“ (във Варшавския университет) и „Ceepus“ (в Чешин – лятна школа към Силезийския университет, Катовице). „До първата сянка“ (2021) е неговата втора поетическа книга, а за дебютната – „Крайпътна обител“ (2017) – е удостоен със съпътстваща награда от Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2018). Връчени са му отличия за поезия и от редица други национални конкурси: първи награди от „От заник-слънце озарени, алеят морски ширини…“ (2020), „Добромир Тонев“ (2019), „Пурпурно перо“ (2019), „Боян Пенев“ (2018), втора награда от „Никола Вапцаров“ (2019), трета от „С море в сърцето“ (2020), отличие от „Веселин Ханчев“ (2014). Класира се на второ място в секция „Литературознание“ от Националните филологически четения за студенти и докторанти (2020) на ЮЗУ „Неофит Рилски“. Носител е също и на втора награда за критика (2017) и поощрение за белетристика (2016) от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, стипендията на Ректора (2017) и наградата на Академичния съвет при ВТУ (2015). Има публикации в множество печатни и онлайн издания и на различни платформи. Литературоведски текстове на Александър Христов са поместени и в редица сборници от национални и международни научни форуми. Негови стихотворения са включени и в годишника „Любослов“ (2019), в антологиите „Виждам Европа“ (2018) и „Зоната“ (2017), в сборника „Протуберанси“ (2017). Лирически творби на поета са превеждани на испански език.

СЪЗДАНИЕ

Все едно
дали птицата е гълъб,
когато я описваш
сляпа, замлъкнала,
вкаменена:
перата са прорези
в изначална форма,
полетът е предусещане
за разруха. 

Ако видиш
кой създава всичко,
тогава, за кратко
живите сенки
в сърцето на скалите –
сенките в теб –
ще имат крила.

ЧОВЕК

Задомяват се
гласовитите гарвани
по клоните на кухите дървета.
Разговарят горе
за тънкостите на пръстта,
за пропълзяването на стъблата,
докато се спускаме ниско,
по-ниско от корена,
от смъртта. И надолу
разказваме, че сме живи все още,
че човекът е форма
за допълване – равна
на първите слова. И нататък
е земя – износила, произнесла
всички думи, полети,
всички
времена.

БЕЗДОМНИК

Дали не живях в пролет,
без която нямаше да бъда
есенен, приглушен, ръбест –
клонка от отсечен дъб –
понесена, за гнездо,
от птици, които
се учат на понятия
за време, за дом, за полет,
огласяват животи,
които спират,
вкостенени сенки,
бели болки,
за да ги отдадат на студа,
на порядъка за свършеци:
когато отново пренасям
гроба на април до юли
и се надявам,
че нямa да изгубя
още един сезон
безпътен по пътя,
преди да ме превият,
да ме покрият крилете
на необозримото.

ФРАГМЕНТИ

Изгоряха хартиените жерави –
късове от житното ни детство,
разпръснаха се като семена:
да никне покой, да покълне.
Да прекосим неузрялата земя,
щом гоним свободния полет
на предизвестеното умиране.

Ако изкачим хълма и слезем,
ще спрем, ще те позная изцяло,
но все още тайно съучастваме
в глухото живеене по спомен,
пригласяме на онемели сетива.

Чувам те – като облак, който
слуша дъжда, до потъмняване
трупа оцелялото между тогава
и сега: и малко са секундите,
по-малки от подобия на птици –
колкото капки, докато ръми,
колкото неизречени истини.

Ще ги познаем, ако се откажем
от престореното преброяване
на признаци, на ръст, на глава.
В отказа и смълчаното угасва:
времето е вече ясно единично.

Слънцето е чуждо: чуждите
сме ние. Бездомни по смисъл.
По чувство тихо присъстваме
в игра на невинност с листа:
израстват криле, тяло, живот,
повалени скоро с потрепване
на пламък – на човешка ръка.

Из „До първата сянка“ (2021)

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021