Изоставени сме в полето на хаоса. Безвремието намира път към нас. Тъмно е и затваряме очи в стиховете на Александър Христов.

Александър Арнаудов

МЕЧТАЕНЕ

Сега е тъмно и затварям очи.
Някъде там съм с теб.
Там, където можем да сме само аз и ти...

Но вече идва сутрин и се будя,
а мога само едно да свърша –
да те обичам и тъй силно да те желая
едва докато спиш.

ПОСТМОДЕРЕН СТИХ

Любовта в моя живот
е като градския транспорт в Уганда –
не е пристигал от тридесет години насам.
Aз знам това
и не си правя труда да го чакам.
След всичко това обаче започвам да се замислям
дали да не емигрирам в България,
където автобусите винаги закъсняват
и са толкова препълнени,
че няма къде да седнеш,
но всяка вечер
към девет или десет часа
возилото се изпразва
няколко спирки преди последната
и се намират места за окъснелите скитници.

ПОВЕСТ

/вдъхновено от Атанас Далчев,

посветено на Десислава/

Аз пак дойдох
Тук съм
И сигурно ще запиташ кой съм
Може би си ме забравила
А може и да ме помниш
Че съм аз
Че се върнах
Че после пак ще си тръгна
И може би ще се върна
Същият
Статичен
Битиен
Имагинерен
Ти тогава може би ще си друга
Може би няма да ме помниш
Като стара хижа
Изоставена в полето
На хаоса
На времето и безвремието
Забравила своя стопанин
С напукано старо огледало
С прашно легло
Със спуснати завеси
И заглушени от тях лъчи светлина
Ще отключа вратата
Ще видя твоите прашни стени
И ще бъде сякаш и преди тук съм бил
И ще бъде сякаш ме помниш
И ще бъде сякаш у дома се завръщам

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021