Звездите падат в езерата и покриват раните. Кожата на въздуха се гърчи от болка. Износваме и протриваме архитектурата на думите в асоциалния дебют на Александър Габровски.

Александър Арнаудов

Когато звездите падат в езерата

подплашват рибите,
а пъпните им върви се заплитат
една в друга
eднавдруга
и всичко се сбъдва -
пожелано и непожелавано.
Когато звездите падат на земята
се страхуваш,
че ние ще паднем в небето.
Няма страшно - казвам.
Падналата звезда е горещ картоф.
Толкова е мека,
че може да бъде разрязана с нож за масло,
чак след това се втвърдява -
отвън - навътре.
Като рана се покрива
с коричка от спечена кръв,
но сърцевината й още бълбука,
опазила в себе си на космоса тихото.
Хайде, лапни я, преди да изстине.
Зная.
Зная че пари.

Страхувам се от ясни небеса,

предпочитам да се скрия
в сгъвката на ръката ти
като голо и сляпо - новородено мишле. 
Предпочитам
плаващите пясъци на двусмислията,
калните свлачища на мерената реч,
в които думите пропа
дат на новия ред.

Има ли въздухът кожа?

Въздухът?
Той целият е кожа.
Архитектурата му е подигравателна.
Когато си гони опашката
се завихря в торнадо.
Той има малки рецептори,
по-тънки от нишки на паяк.
В маранята те могат да бъдат видени
Тогава въздухът се гърчи от болка.
А понякога
усеща галещите пръсти на дима,
плесниците на гълъбовите криле.
Летете по-бавно, летете по-леко,
гълъби мои, гълъби ничии.
Помислете за въздуха,
имайте милост.

Лицето на поета

Лицето на поета е ронливо,
безочливо се взира в теб във автобуса,
покрито със акне и гъста облачност.
По миглите му се люлеят запетайки и тирета.
Променливо е то
и някак си очаквано – лицето на поета,
издълбано с пръчка във прахта.
Уплашено-самодоволно,
разлистило се в парата,
обрасло с кладенчов мъх,
суетно в отказа от суетата си,
така че по-добре да се мълчи за него.

Как ще си отидат думите?

Има много теории.
Ще изтънеят, ще се разтворят,
ще се износят и протрият.
Ще ги сметем под килима сами.
Ще увехнат, нови ще разцъфнат,
по-бодливи и настръхнали.

Какво ще остане
след края на думите?

Само кавичките
като щипки за пране
                                    “увиснали”
Само запетайките
като камъни,
в които никой няма пак да се препъне.
Само точките и само скобите
като огради на кошари празни.

Бележки

Аз нямам спомени,
само напомняния
или както майка ми казва:
напомнянки.

Антикварница
кисело мляко
Марти 15:30
Адресна регистрация

Калъфката на възглавницата ми
е пълна с бележки.
Лицето ми е една бележка,
на която пише
нос, уста и очи.
Без уточнения.
Дните ми са бележки,
пълни със заръки,
които няма да изпълня.
Когато вече съм записал
мога да забравя.
Не ми е нужно повече.
Тялото помни по-добре от ума.
Затова понякога,
преди да заспя,
от пъпа ми се стичат капчици мастило.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022